— Мисля, че… — бавно започна той. — При тези обстоятелства… може би ще успеем да намерим място за Тайлър в Трокмортън. Разбира се, ще трябва да се срещнем с него и да изпълним процедурата по кандидатстването.
— Прекрасно! — възкликна Орхидея и плесна с ръце. Започваше да се вживява в ролята си.
— Заповядайте, седнете — покани ги Ван Ренселиър.
— Един момент — докато се настаняваше, рече Гедеон. — Искам да се уверя в някои неща. На първо място, ще има ли други ученици от азиатски произход в класа му? Не искам да се чувства изолиран.
— Непременно — побърза да потвърди Ван Ренселиър, превключвайки на пълен търговски режим.
— Горе-долу колко? Не само във втори клас, но и по-нататък. Искам да знам броя им.
— Сега ще поискам списъците на класовете. — Ван Ренселиър се обади на рецепционистката и й даде съответните инструкции. Тя се появи след малко със списък. Отговорникът за приема му хвърли един поглед и го постави пред Гедеон. — Децата от азиатски произход са маркирани.
Гедеон взе листа.
— Боя се, че не мога да ви позволя да го задържите. Имаме строга политика да не разпространяваме информация за нашите семейства.
— А, естествено, естествено. — Гедеон го прочете и запомни имената наизуст. Петнайсет ученици. Тъкмо това го интересуваше. — Чух също, че в кампуса имало сериозна грипна епидемия — строго каза той, докато оставяше листа.
— Грипна епидемия ли? Няма такова нещо.
— Така чух. Всъщност чух, че на седми юни, точно преди завършването, били болни над три четвърти от учениците от началния курс.
— Невъзможно. — Ван Ренселиър отново повика рецепционистката. — Донесете ми данните от присъствената книга за началния курс на седми юни.
— Един момент.
— Може ли кафе? — попита Гедеон и погледна кафеника в ъгъла.
— Моля? О, извинявайте! Трябваше да ви предложа по-рано. Колко съм невнимателен!
— Няма проблем. Искам го с повечко сметана и три бучки захар.
— Повечко сметана и четири бучки захар за мене — даде поръчката си Орхидея.
Ван Ренселиър се изправи и лично отиде да сервира кафето. Междувременно рецепционистката се върна и остави документа на бюрото в същия момент, в който Ван Ренселиър донесе кафето. Гедеон посегна към чашата си, като се надигна от стола, и всички тези движения някак си го накараха да събори чашите и да разлее кафе по цялото бюро.
— О, ужасно се извинявам! — извика той. — Колко съм непохватен! — Извади носна кърпичка, започна да попива кафето, да бърше документите и да се суети, като разблъскваше всичко насам-натам.
Рецепционистката донесе хартиени кърпи.
— Много съжалявам — повтори Гедеон. — Много съжалявам.
— Няма проблем — нервно отвърна Ван Ренселиър, като оглеждаше мокрите изцапани документи. — Случва се. — После лицето му внезапно просия отново. — Бихме искали да видим Тайлър колкото може по-скоро. Да насрочим ли интервюто още сега?
— Ще ви се обадя — каза Гедеон. — Задръжте папката. Трябва да вървим.
След няколко минути вече бяха в колата и излизаха през портала от ковано желязо. Орхидея се задушаваше от смях.
— Божичко, колко си забавен! Само каква физиономия имаше оня тип! Смяташе ни за отвратителни. Отвратителни! Познавам ги такива като него — винаги искат свирки, щото жените им не щат да гъл…
— Ясно, ясно — прекъсна я Гедеон с надеждата да насочи разговора в друга посока. — Той искаше да спаси клетия Тайлър от нас, това беше очевидно.
— Е, какъв беше смисълът? Защо беше тоя маскарад? И недей да ми излизаш пак с ония глупости за системата на Станиславски.
Списъците на класовете и данните от присъствената книга за седми юни бяха на сигурно място в джоба на Гедеон и щяха да покажат точно кое азиатче е отсъствало в деня след кацането на самолета на У на „Кенеди“. Защото, смяташе той, дете, което е било на международното летище след полунощ, едва ли можеше да е отишло на училище на другата сутрин.
— Системата на Станиславски — заяви Гедеон Крю. — Имаш честната ми дума, че всичко това беше свързано с нея. И ти си истинска звезда.
46.
— Просто ми се ще да ми беше обяснил какво всъщност става, по дяволите! — каза Орхидея, когато завиха на ъгъла на Петдесет и първа и Парк Авеню. Гедеон крачеше бързо. Избягваше въпросите й по целия обратен път и се опитваше да се съсредоточи върху следващия си ход. И това все повече я ядосваше.
Тя се мъчеше да не изостава от него.
— По дяволите, защо не ми говориш?
Гедеон въздъхна.
— Защото ми писна да лъжа хората. Особено тебе.
— Тогава ми кажи истината!