— Опасно е. — Подминаха железния портал на Сейнт Бартс Парк и Гедеон чу някакъв уличен музикант да свири стар блус. Рязко спря и се заслуша. Далечните акорди на китарата стигаха до него сред шумотевицата на обедния трафик.
Гедеон постави длан върху ръката й.
— Чакай.
— Не можеш да ме държиш на тъмно…
Той стисна предупредително ръката й и тя млъкна.
— Просто запази спокойствие — прошепна Гедеон. — Не реагирай.
И отново се заслуша в тихата музика и дрезгавия глас.
— Какво има? — също шепнешком попита Орхидея.
Гедеон й отговори с още едно леко стискане, обърна се и се престори, че някой му е позвънил по джиесема, което им даваше повод да останат да слушат.
Гедеон позна парчето — „Когато дойде време да умра“ на Слепия Уили Джонсън. Изпита смътно усещане за дежа вю и се опита да си спомни къде е чувал наскоро същата слайд китара.
Слайд китара.
Беше на Авеню Си. И то не китара, а някакъв скитник, който си тананикаше същия стар блус. Когато излизаше от ресторанта. Представи си тъмната улица и клошаря, седнал на едно стълбище, и как си тананикаше под нос.
Сега вече се заслуша внимателно. Биваше го този тип. Даже много го биваше. Не парадираше с техника, а свиреше спокойно и бавно, както трябва да се изпълнява истински делта блус. Ала докато слушаше, Гедеон забеляза, че текстът тук-там се различава от версията, която познаваше най-добре. Тази версия не му беше известна.
Това откритие го изуми. Скри изненадата си, затвори джиесема, като че ли е приключил разговора, и поведе Орхидея под ръка към главния вход на „Уолдорф“. Щом влязоха, ускори ход и я затегли през фоайето покрай гигантската декоративна саксия към „Пийкок Али“.
— Ей! Какво става, по дяволите?
Профучаха покрай метрдотела, отблъсквайки предложените им менюта, минаха през ресторанта и влязоха през двукрилата врата на кухнята.
— Къде отивате? — Гласът на метрдотела едва се чуваше от тракането на тенджерите и виковете на готвачите. — Господине, не можете да…
Но Гедеон вече почти тичаше към дъното на кухнята. Мина през друга двукрила врата и излезе в дълъг коридор, от двете страни на който имаше гигантски хладилни камери.
— Върнете се! — разнесе се далечният глас на метрдотела. — Някой да повика охраната!
Гедеон рязко зави, мина през трета врата и се озова във вътрешен склад. Продължи, следван от протестиращата Орхидея, излезе на товарната площадка пред склада, спусна се по стъпалата и спринтира по късата отбивка, водеща до Петдесета улица, като вече теглеше Орхидея със себе си. Бързо пресече на отсрещния тротоар, въпреки гневните клаксони на колите, извървя две преки в посока, обратна на центъра, влезе в ресторант „Четири сезона“, качи се по стълбището на втория етаж и влетя в кухнята.
— Пак ли?
Предизвиквайки нови протести и крясъци, двамата изскочиха на Лексингтън Авеню срещу входа на метрото на Петдесет и първа улица, тичешком пресякоха улицата и се спуснаха по стълбището. Гедеон прокара картата си през скенера на входа два пъти и излязоха на перона тъкмо когато пристигаше мотрисата. Качиха се и вратите се затвориха.
— Какво става, по дяволите?! — задъхано попита Орхидея.
Той се просна на една от седалките. Беше чул същия глас да тананика и пее на Авеню Си. А днес мъжът свиреше изключително рядка версия на песен на Слепия Уили Джонсън — версия, разпространена на плоча само в Европа и Далечния изток.
„Щом ние успяхме да те открием, значи ще може и Кимащия жерав“ — бе казал Гарса. И явно наистина беше успял.
Гедеон бавно въздъхна и предпазливо се огледа. Нямаше начин Кимащия жерав да ги е проследил дотук.
— Съжалявам. — Хвана Орхидея за ръката. Все още дишаше тежко.
— Вече започва да ми писва от твоите щуротии! — почти извика тя.
— Знам, знам. — Гедеон я потупа по ръката. — Наистина бях несправедлив към теб. Виж, Орхидея, въвлякох те в нещо, което е много по-опасно, отколкото предполагах. Проявих се като пълен идиот. Трябва да се върнеш вкъщи и да кротуваш. Когато всичко това свърши, ще ти се обадя.
— Как пък не! Няма да ме зарежеш пак!
Сега вече наистина крещеше и всички във вагона се обръщаха към тях.
— Обещавам, ще ти се обадя. Обещавам!
— Няма да допусна да се отнасят с мен като с боклук!
— Моля те, Орхидея, аз те харесвам, наистина. И тъкмо затова не мога да те въвлека в тези неприятности. — Той внимателно се вгледа в нея. — Ще ти се обадя.