— Защо просто не го кажеш? — извика тя. От очите й изведнъж бликнаха сълзи и потекоха по лицето й. — Загазил си, нали? Мислиш, че не виждам?! Защо не ми позволиш да ти помогна? Защо все ме отблъскваш?
Сърце не му даде да го отрече.
— Да, загазил съм, обаче не можеш да ми помогнеш. Просто се прибери вкъщи. Ще те потърся, обещавам. Скоро ще свърши, по един или друг начин. Виж, трябва да вървя.
— Не! — Тя се вкопчи в него като удавница.
Напразно. Гедеон трябваше да се избави от нея — заради собствената й безопасност. Мотрисата спря със стонове на Петдесет и девета улица и вратите се отвориха. Взел ненадейно решение, той се отскубна в последния момент и изскочи навън. Спря и се обърна, за да се извини отново, ала вратите се затвориха и Гедеон зърна опустошеното й лице през прозореца, докато мотрисата потегляше от станцията.
— Обещавам да ти се обадя! — извика той, но беше късно. Мотрисата вече я нямаше.
47.
Същия следобед Гедеон унило шофираше взетия под наем шевролет по пътищата на Джърси. Мина през тунела „Холанд“, после продължи на север през уморения от старост градски лабиринт, градчетата в който незабележимо преливаха едно в друго: Кърни, Норт Арлингтън, Ръдърфорд, Лодай. Улиците изглеждаха еднакви — тесни, натоварени, плътно обградени от три-четириетажни тухлени сгради, по чиито опушени фасади клаустрофобично висяха тежки снопове телефонни кабели. Сегиз-тогиз успяваше да зърне някогашен градски център сред срасналите се селища: навес над входа на вече изоставен кинотеатър, кристална витрина на едновремешно кафене. Знаеше, че преди петдесет-шейсет години тези места са били отделни градчета, слънчеви и блестящи, пълни с кокетки с къси чорапки и ергени с бомбета и алаброси. Сега бяха само призрачни палимпсести, скрити под безкрайна процесия от колбасарници, зарзаватчийници, магазини за преоценени стоки и мобилни телефони.
Навлезе в окръг Бъргън и мина през още няколко тъжни градчета. Имаше много по-бързи начини да стигне до целта си, разбира се, но искаше за известно време изцяло да бъде погълнат от нещо толкова безмозъчно като шофирането. Изпълваха го неспокойни и нежелани чувства: тревога от факта, че Кимащия жерав е успял да го проследи, срам от собственото му отношение към Орхидея. Казваше си, че е за нейно добро, за нейна защита — че за нея е по-добре да не се обвързва с човек, на когото му остава само една година живот. Това не му помагаше да се почувства по-добре. Беше я използвал, при това най-цинично.
Колкото по на север отиваше, колкото повече се приближаваше към границата на щата Ню Йорк, толкова по-широки и по-зелени ставаха улиците и трафикът се разреждаше. Жилищата бяха по-внушителни, по-раздалечени едни от други. Гедеон сведе поглед към листа на дясната седалка. „Бию Лиан — Дафа център, Бъргън, Олд Тапан“ — беше си записал адреса. С помощта на неволно дадените му от Ван Ренселиър данни от присъствената книга лесно откри азиатчето от летище „Кенеди“ — Джийе Лиан — и оттам стигна до майка му. Не знаеше какво е Дафа център, но това бе местоработата на жената — и съответно неговата цел.
След петнайсет минути влезе в оградена площ, която за негова изненада приличаше на старо имение: не огромна, но добре поддържана голяма каменна сграда, отделен гараж и портиерна, всичко това превърнато в нещо като малък кампус. Поставената навътре от пътя табела гласеше: „Дафа център — Бъргън“.
Спря на паркинга до главната сграда и тичешком взе стъпалата пред двукрилата врата, украсена с филигран от ковано желязо. Озова се в богато декорирано преддверие, превърнато в приемна. На стената висеше изискан надпис: „Упражнения фалунгун — 3-5 дни, учение — 7-10 вечери“. От двете му страни имаше символи и китайски йероглифи.
Зад бюрото седеше млада азиатка. Усмихна му се и попита на безукорен английски:
— С какво мога да ви бъда полезна?
Гедеон отговори на усмивката й.
— Бих искал да разговарям с Бию Лиан.
— В момента провежда занятие. — Азиатката посочи отворена врата, през която Гедеон чу музика и гласове.
— Благодаря, ще я почакам да свърши.
— Можете да погледате, ако желаете.
Той мина покрай рецепционистката и влезе в просторно помещение, отличаващо се с дзенбудистка простота. Една жена ръководеше група хора, изпълняващи бавни упражнения — всички се движеха плавно в ритъма на хипнотизираща пентатонична музика, звънтящи камбанки и ударни инструменти. Бию Лиан явно даваше инструкции на мелодичен китайски. Гедеон внимателно се вгледа в лицето й. Беше по-млада от азиатката на летището, но приличаше на нея достатъчно, за да предположи, че жената от записа е баба на момчето.