Чудесна възможност, наистина.
— Ти мина покрай мен и по-рано днес — каза той. — Веднага те забелязах.
— Ами, да, наистина минах.
— Беше с някакъв мъж. Съпруг?
Орхидея се засмя.
— Просто приятел. — Тя се наведе напред. — Ами ти? Не си скитник, права ли съм?
Кимащия жерав не реагира.
— Не мож ме заблуди. — Тя му намигна. — Но трябва да кажа, че добре изпълняваш тая роля.
Той продължи да си пие чая, като че ли нищо не се е случило. Ала думите й силно го смутиха.
— Приятел, казваш. Гадже ли ти е?
— Е, не точно. Всъщност е малко шантав.
— В какъв смисъл?
— Вика, че бил актьор, продуцент. Преоблича се в странни костюми, излиза и се преструва на друг, влачи ме със себе си. Пълна откачалка. Твърди, че упражнявал системата на Станиславски, обаче според мене нещо е загазил.
— В какво е загазил?
— Ще ми се да знаех! Искам да му помогна, ама той не ми дава. Замъкна ме в Ривърдейл в едно адски модно частно училище. Престорихме се на родители на вундеркиндче и той открадна някакви документи — Бог знае защо. И посред нощ направихме тоя щур номер със смяната на стаите в „Уолдорф“.
— Много странно.
— Да, пък после ходихме при един негов приятел в болницата и се оказа, че е умрял.
Кимащия жерав отпи глътка чай.
— Може да е замесен в нещо незаконно.
— Не знам. Изглежда ми честен човек. Просто не мога да проумея.
— Къде е сега той?
Момичето сви рамене.
— Заряза ме в метрото, просто изскочи навън, каза, че щял да ми се обади по-късно. Ще се върне. Всичките ни неща са в стаята.
— Какви неща?
— Влачи със себе си куфар с всевъзможни дегизировки. И една пластмасова кутия, заключена. И представа си нямам какво има в нея, той много си я пази.
— В стаята?
— Не. В багажното хранилище в „Уолдорф“.
Тя продължи разсеяно да дрънка. Когато измъкна от нея цялата важна информация, от която имаше нужда, Кимащия жерав отново насочи разговора към себе си.
— Каза, че според теб съм се дегизирал. Какво имаш предвид?
— Я стига, само се погледни. — Тя се засмя. Правеше си майтап с него. — Знам какъв си всъщност.
Той се изправи и си погледна часовника.
— Почти е време за вечернята в „Сейнт Бартоломю“.
— Какво? Ще ходиш на черква?!
— Отивам да слушам музика — обожавам григорианските песнопения.
— Аха.
— Би ли ми направила компания?
Орхидея се поколеба.
— Ами… естествено. Ама да не си помислиш, че излизам с тебе.
— Няма, разбира се. Просто ми е приятно присъствието ти. Като приятелка.
— Бива, защо не?
След малко влязоха в черквата. Вратите бяха отключени, ала храмът пустееше и поради спускащия се навън здрач вътре вече цареше мрак.
— Къде е музиката? — попита тя. — Няма никой.
— Малко сме подранили — отвърна Кимащия жерав, хвана я за ръка и я поведе по пътеката към най-тъмната част на хора. — Тук можем да се настаним на хубави места.
— Добре. — Гласът й прозвуча колебливо.
Китаецът държеше дясната си ръка скрита в джоба на шлифера. Напръстниците все още бяха на пръстите му. Щом влязоха в тъмната апсида, той извади ръката си.
— Чувам тракането на перцата ти — каза Орхидея.
— Да. Винаги чувам музика. Винаги чувам блус. — Той вдигна ръка и размърда пръсти пред лицето й. Напръстниците слабо проблясваха в сумрака. Кимащия жерав тихичко запя.
50.
Гедеон излезе от Дафа центъра, но вместо да се върне в колата, пресече моравата на кампуса и се насочи към портиерната на старото имение, днес очевидно използвана за частно жилище. Някакво шесто чувство му подсказваше, че там живее уредна старица — заради чистата тухлена алея, цветните лехи от двете страни на входа, дантелените завеси и необичайната украса, която се виждаше през прозорците.
Колкото може по-нехайно се приближи до вратата, но преди да стигне до нея, изневиделица изскочиха двама азиатци с тъмни анцузи.
— Какво обичате? — попита единият. Говореше любезно, но все пак му бяха препречили пътя.
Гедеон дори не знаеше името на бабата.
— Идвам да видя майката на Бию Лиан.
— Мадам Чун очаква ли ви?
Гедеон изпита удовлетворение, че поне е отгатнал за къщата.
— Не, но синът ми наесен постъпва в Трокмортън Академи…
Изобщо не го оставиха да довърши. По възможно най-учтивия начин, ала абсолютно недвусмислено, се приближиха до него, хванаха го от двете страни и го поведоха в обратната посока.
— Елате с нас.
— Вижте, синът ми ще учи в класа на нейния внук Джийе…
— Елате с нас.