Сивото око се впи в него и го проучи с немигаща съсредоточеност. Сакатата ръка се вдигна от инвалидната количка и подложи шепа.
— Жицата, доктор Крю.
Ето че стигнаха и до това.
— Не е у мен.
В помещението се възцари странна неподвижност. Всички мълчаха.
— Защо?
— Дадох я на последователите на фалунгун. Заедно с числата. Довърших мисията на У. Скоро тази технология ще е достъпна на целия свят — безплатно.
За миг самоуверената маска падна от лицето на Илай Глин и на нейно място се появи нещо непонятно, някаква силна емоция.
— Опасявам се, че нашият клиент ще е крайно недоволен, когато чуе това.
— Направих го, защото…
Загадъчното изражение изчезна също толкова бързо, колкото се беше появило, и бледата усмивка отново се появи.
— Моля, не говорете повече. Много добре знам защо сте го направили.
Последва кратко мълчание.
— Най-голяма вероятност за успех, така ли?! — избухна Гарса. — И това ли е било предвидено във вашата компютърна симулация? Още отначало ви казвах да не се доверявате на тоя тип. Какво ще кажем на клиента?
Глин безмълвно премести поглед от единия на другия. В изражението му се долавяше нещо не съвсем недоволно.
Мълчанието се проточи и накрая Гедеон се изправи.
— Ако сме приключили, ще се върна в Ню Мексико и ще спя цяла седмица. После отивам на риба.
Глин се размърда в количката си и въздъхна. Съсухрената ръка отново се появи изпод одеялото, което покриваше коленете му. Държеше кафяв плик.
— Хонорарът ви.
Гедеон се поколеба.
— Мислех, че няма да ми платите. След онова, което направих.
— Всъщност въз основа на това, което ми казахте, хонорарът ви се промени. — Глин отвори плика и отброи няколко пачки стодоларови банкноти. — Тук е половината от стоте хиляди.
Гедеон ги взе. „По-добре, отколкото нищо“ — помисли си.
После, за негова изненада, инвалидът му даде и другата половина.
— Ето ви и другата половина. Обаче не като хонорар за извършени услуги. По-скоро като, да речем, аванс.
Гедеон прибра парите в джобовете на якето си.
— Не разбирам.
— Помислих си, че преди да си тръгнете, може би ще ви е приятно да наминете при един ваш стар приятел, който е в града.
— Благодаря, но имам среща с пъстървата в Чихуахуеньос Крийк.
— Аха. И все пак се надявах, че ще имате време да видите приятеля си.
— Аз нямам приятели — сухо отвърна Гедеон. — И да имах, в момента определено не ми се „наминава“ при тях. Както сам отбелязахте, аз водя живот назаем.
— Казва се Рийд Чокър. Струва ми се, че сте работили заедно.
— Работехме в един и същи отдел — което не означава, че сме работили заедно. Месеци наред не се засичахме в Лос Аламос.
— Е, сега ще се засечете. Властите се надяват да си поговорите с него.
— Какви власти? За какво да си поговорим? Каква е тази работа, по дяволите?
— В момента Чокър е взел заложник. Всъщност цели четирима. Едно семейство в Куинс. Държи ги под прицел.
Гедеон с мъка проумя смисъла на казаното.
— Господи! Сигурни ли сте, че е Чокър? Доколкото го познавам, той е типичен смотан компютърджия, мършав като бастун, не би убил и муха.
— Обезумял е. Изпаднал е в параноя. Напълно се е побъркал. Вие сте единственият му познат в града. Полицията се надява да го успокоите, да го убедите да освободи заложниците.
Гедеон не отговори.
— Много съжалявам, но трябва да ви кажа, доктор Крю, че пъстървата ще се порадва на живота още известно време. Заложниците не могат да чакат.