Изглежда, бях пазил тайната му препалено дълго, защото сега ме беше страх да изпитам силата му отново. Може би щях да докосна с него умиращото момиче, ако брат й не ме гледаше, може би щях да докосна болното око на брата, ако го нямаше намръщения зидар. Вместо това само се насилих да дишам напук на тежестта, стегнала гърдите ми, и не направих нищо, а тръгнах надолу, без да ме е грижа за посоката. Чух плюнката на зидаря да излита от устата му и да пльоква на каменистата пътека зад мен, но осъзнах от какво е звукът чак когато наближих Винкулата и повече или по-малко бях дошъл на себе си.
4
ВИНКУЛАТА
— Имате посещение, ликторе — каза ми пазачът и когато само кимнах в знак, че съм разбрал, добави: — Може би ще е по-добре, ако първо се преоблечете. — Сега вече нямаше нужда да питам кой е гостенинът ми — единствено присъствието на архонта можеше да е отговорно за този тон.
Не беше трудно да стигна до личните си помещения, без да мина през кабинета, от който ръководех делата на Винкулата и се грижех за сметките. Използвах времето, необходимо ми да сменя взетата назаем роба с черното си наметало, да разсъждавам защо архонтът, който не беше идвал досега при мен и когото рядко бях виждал извън съдебната му зала, е намерил за нужно да ме посети — при това, както личеше, без антураж.
Тези ми разсъждения бяха добре дошли, защото държаха на разстояние някои други мисли. В спалнята ни имаше голямо посребрено стъкло — много по-добро огледало от малките чинии излъскан метал, с които бях свикнал. На него, както чак сега забелязах, Доркас беше написала със сапун четири стиха от песен, която някога ми беше пяла:
В кабинета имаше няколко големи кресла и очаквах да заваря архонта в някое от тях (макар също да ми мина през ум, че може да се е възползвал от възможността да прегледа документацията ми — нещо, което беше изцяло в правото си да направи, стига да поиска). Той обаче стоеше до амбразурата и гледаше града долу така, както аз го бях гледал от замъка Асиез по-рано същия следобед. Ръцете му бяха зад гърба и ги видях как се движат, сякаш всяка притежаваше свой си живот, породен от мислите му. Мина известно време преди да се обърне и да ме забележи.
— Вече сте тук, учителю Инквизитор. Не ви чух да влизате.
— Аз съм само пътуващ брат, архонте.
Той се усмихна и приседна на перваза с гръб към бездната. Лицето му беше сурово, с гърбав нос и големи очи, обточени с потъмняла плът, но му липсваше мъжественост. Със същия успех можеше да бъде лице на грозна жена.
— Натоварих ви с отговорността за това място, а още твърдите, че сте обикновен пътуващ брат?
— Само учителите от нашата гилдия могат да ме издигнат в сан, архонте.
— Но вие сте най-добрият от пътуващите им братя, ако се съди по писмото, което донесохте, по факта, че са изпратили именно вас и по работата, която свършихте, откакто сте в Тракс. Пък и тук никой не би разбрал, че превишавате правата си, ако решите да си придадете малко тежест. Колко учители има?
— Аз ще знам, че съм го направил. Само двама, освен ако някой не е бил повишен след като напуснах.
— Ще им пиша и ще ги помоля да ви повишат въпреки отсъствието ви.
— Благодаря, архонте.
— Няма за какво — каза той и се обърна да погледне през амбразурата, сякаш ситуацията го беше смутила. — Би трябвало да получите уведомление до един месец.
— Няма да ме повишат, архонте. Но учителят Палемон ще се зарадва да разбере колко високо ме цените.
— Всъщност няма нужда от всички тези официалности. Името ми е Абдиесус и няма причина да не си говорим на ти, когато сме сами. Ти се казваш Севериън, нали?
Кимнах.
Той отново се извърна.
— Амбразурата е много ниско. Огледах я преди да дойдеш — стената едва стига до коляното ми. Боя се, че някой лесно може да падне.
— Само някой висок колкото теб, Абдиесус.
— Ако не се лъжа, в миналото понякога са изпълнявали екзекуции, като са хвърляли жертвата от висок прозорец или от ръба на пропаст, така ли е?
— Да, и двата метода са били използвани.