— Но не от теб, предполагам. — И отново се обърна да ме погледне.
— От никой в последните векове, поне доколкото аз знам, Абдиесус. Изпълнявал съм обезглавяване — както на дръвник, така и на стол — но това е всичко.
— Но не би възразил да използваш друг метод? Ако ти наредят да го направиш?
— Тук съм, за да изпълнявам присъдите на архонта.
— Има моменти, Севериън, когато публичните екзекуции служат на общественото благо. И други, когато само вредят, предизвиквайки неспокойствие сред хората.
— Разбрах те, Абдиесус — казах аз. Случвало се е да съзра в очите на момче тревогите на мъжа, в който то ще се превърне, и така и сега съзрях бъдещата вина, която вече се бе настанила (може би без сам той да го съзнава) върху лицето на архонта.
— Довечера в двореца ще има неколцина гости. Надявам се и ти да си сред тях, Севериън.
Поклоних се.
— По етажите на управлението, Абдиесус, отдавна съществува обичай себеподобните ми да бъдат изключвани от обществото на останалите.
— И според теб това е несправедливо, което е съвсем нормално от твоя страна. Ако така предпочиташ, приеми поканата ми като един вид обезщетение.
— Ние от гилдията никога не сме се оплаквали от несправедливост. Всъщност дори се гордеем с уникалната си изолация. Довечера обаче гостите ти може да решат, че имат основание да се оплачат заради присъствието ми.
Усмивка раздвижи леко лицето му.
— Това не ме тревожи. Вземи, това ще ти осигури достъп до двореца. — Той протегна ръка, предпазливо, сякаш държеше птичка, която може всеки миг да излети, а всъщност държеше един от онези малки дискове твърда хартия, не по-голям от кризос и изписан с красиви златни букви, за които Текла често беше споменавала (тя се размърда в главата ми, когато го взех), но които не бях виждал дотогава.
— Благодаря, архонте. Довечера, казваш? Ще се опитам да си намеря подходящо облекло.
— Ела както си. Ще е маскен бал и облеклото ти ще е твоят костюм. — Стана и се протегна с душевната нагласа на човек, помислих си, който е на път да приключи дълго отлагана и неприятна задача. — Преди малко говорехме за някои не толкова сложни начини за изпълнение на твоята функция. Може би няма да е зле да си донесеш какъвто там инструментариум ще ти е нужен довечера.
Разбрах. Нямаше да ми е нужно друго освен ръцете ми, и му го казах. После, усещайки че вече твърде дълго съм загърбвал задълженията си на домакин, го поканих да се възползва от ободрителните напитки и закуски, с които разполагахме.
— Не — каза той. — Ако знаеше какви количества съм принуден да изпивам и изяждам просто от учтивост, щеше да знаеш и колко ценна е за мен компанията на човек, чието гостоприемство мога да откажа. Предполагам, че на братството ви не му е хрумвало да използва храната като изтезание, вместо глада?
— Нарича се плантерация, архонте.
— Трябва да ми разкажеш за това някой път. Виждам, че гилдията ви е надминала значително моето въображение — с няколко века несъмнено. След лова, вашата наука трябва да е най-старата от всички. Е, не мога да остана повече. Ще дойдеш ли довечера?
— Вече е почти вечер, архонте.
— До след час тогава.
Той си тръгна. Едва след като вратата се затвори, усетих лекия аромат на мускус, на който ухаеше робата му.
Погледнах малкото хартиено кръгче в ръката си и го обърнах. На гърба му бяха изобразени маски, сред които разпознах една от ужасиите — лице, съставено само от уста с животински зъби — които бях видял в градината на Самодържеца, когато какогените бяха разкрили истинския си лик, както и образ на маймуночовек от изоставената мина близо до Салтус.
Бях уморен от дългата разходка, а и от работата (почти целодневна, защото бях станал рано), която я беше предшествала, така че преди да изляза отново, се съблякох, измих се, хапнах малко плодове и студено месо, после изпих чаша ароматен северен чай. Когато нещо ме тревожи дълбоко, то остава в ума ми дори когато не мисля за него. Така стана и тогава — макар да не го осъзнавах, мислите за Доркас в тясната стая със скосения таван в странноприемницата и споменът за умиращото момиче в сламената постеля слагаха превръзка на очите ми и тапи в ушите ми. Сигурно заради тях не чух сержанта и не знаех, докато той не влезе, че взимам подпалки от сандъка край огнището и ги чупя на малки парчета. Той ме попита дали ще излизам, и понеже отговаряше за управлението на Винкулата в мое отсъствие, му казах че, да, ще излизам и не знам кога ще се върна. После му благодарих за робата, която ми беше заел, и му казах, че повече няма да ми е необходима.
— Можете да я ползвате винаги, когато пожелаете, ликторе. Но не за това дойдох. Исках да ви предложа да взимате със себе си двама от ключараните, когато слизате в града.