— Благодаря — казах аз. — Но в града цари добър ред и едва ли ме грози някаква опасност.
Той се изкашля.
— Става въпрос за престижа на Винкулата, ликторе. Като наш командир, следва да имате ескорт.
Виждах, че лъже, но също така виждах, че лъжата му, според него поне, е за мое добро, така че казах:
— Ще обмисля предложението ви, стига да разполагате с двама представителни мъже, които можете да отделите.
Лицето му моментално се проясни.
— Не желая обаче — продължих аз — придружителите ми да носят оръжие. Отивам в двореца и би било обида за господаря ни, архонта, ако се появя там с въоръжена стража.
При тези ми думи той измънка нещо и аз се завъртях към него с разгневен вид и захвърлих ядно скършената подпалка на пода.
— Изплюй камъчето! Смяташ, че нещо ме заплашва. Какво?
— Нищо, ликторе. Нищо, свързано с вас поне. Просто…
— Просто какво? — Вече знаех, че ще говори, така че отидох до бюфета и налях две чаши с ободрително питие от рози.
— Станаха няколко убийства в града, ликторе. Три нощес, две предната нощ. Благодаря, ликторе. За ваше здраве.
— И за твое. Но убийствата не са нещо необичайно, нали? Еклектиците непрекъснато се колят.
— Тези хора са били изгорени, ликторе. Всъщност не знам много за случилото се — изглежда, никой не знае. Може би вие знаете повече. — Лицето на сержанта беше безизразно като издялано от кафяв камък, но от погледа, който хвърли към студеното огнище, заключих, че е отдал онова, което правех с подпалките (подпалките бяха толкова твърди и сухи в ръцете ми, че ги бях усетил едва известно време след влизането му, точно както Абдиесус едва ли беше осъзнал, че размишлява за собствената си смърт, докато не усети присъствието ми в кабинета), на нещо, на някаква тъмна тайна, споделена ми от архонта, а несъзнателните ми действия всъщност бяха продиктувани от спомена за Доркас и нейното отчаяние, както и за просякинчето, като двете някак се сливаха в съзнанието ми. Той промълви: — Двама свестни мъже ви чакат навън, ликторе. Готови са да ви последват и ще ви чакат, докато решите да се приберете.
Одобрих действията му и той побърза да си тръгне, преди да съм се досетил, че знае, или си мисли, че знае, повече, отколкото ми беше докладвал, но вдървените му рамене и напрегнатият врат, както и бързите му крачки към вратата, ми казаха повече, отколкото беше по силите на безизразните му очи.
Придружителите ми бяха едри мъже, избрани заради силата им. Като поклащаха в ръце тежките си железни тояги, те ме последваха (Терминус Ест висеше на рамото ми) по лъкатушните улички — вървяха от двете ми страни там, където пътят беше достатъчно широк, и пред и зад мен, където не беше. На брега на Асис ги освободих, като улесних решението им да ме оставят, позволявайки им да прекарат остатъка от вечерта както намерят за добре, и наех една малка тясна лодка (с нашарен в ярки цветове навес, от който нямах нужда сега, когато последният дневен час беше отминал), с която да стигна до двореца нагоре по течението.
Всъщност това беше първото ми пътуване по Асис. Докато седях на кърмата, между кормчията собственик и четиримата му гребци, а чистата ледена река препускаше толкова близо до мен, че можех да потопя в нея и двете си ръце, ми се струваше невъзможно тази крехка дървена черупка, която от амбразурата на нашата кула сигурно се виждаше като танцуващо насекомо, да надвие силното течение. Сетне кормчията даде знак и потеглихме — близо до брега, наистина, но така леко, че сякаш подскачахме по реката като хвърлен камък, толкова бързи и навременни бяха ударите на осемте ни гребла и толкова леки и плавни бяхме, че сякаш плавахме по-скоро във въздуха над водата, отколкото по самата вода. Петостенен фенер с аметистови стъкла висеше на мачтата при кърмата и точно когато аз, в невежеството си, реших, че всеки момент течението ще ни улови странично, ще ни преобърне и ще ни повлече надолу към Капулус, кормчията остави кормилото на ограничаващите го въжета и запали фитила.
Той беше прав, разбира се, а аз грешах. В мига, когато малката вратичка на фенера се затвори пред масленожълтия пламък и виолетовите лъчи подскочиха напред, лодката ни беше поета от малък въртоп, който ни обърна, тласна ни нагоре по течението стотина крачки или повече, докато гребците прибираха греблата си, и ни стовари в миниатюрно заливче, тихо като воденичен вир и наполовина пълно с крещящо нашарени лодки за разходка. Водни стъпала, почти същите като стъпалата, от които се бях гмуркал в Гиол като момче, макар и много по-чисти, маршируваха от дълбините на реката до грейналите факли и изящните порти на двореца.