Спомних си за Йонас и лекия ярък метал на мястото на кожата при слабините му, но не можех да си представя как Йонас пуска на свобода чума, която да тормози човечеството, така че поклатих глава.
— Но от книгата на чичо ми ставало ясно, че точно това са направили, само че нещата, които извадили на бял свят, не били рояци от насекоми, а потоп от най-различни артефакти, чиято цел била да вдъхнат нов живот на всички онези мисли, които хората били оставили зад гърба си, защото не можели да ги запишат с числа. Строежът на всичко, от градове до кани за сметана, бил в ръцете на машините, и след като в продължение на хиляда поколения били строени градове, наподобяващи огромни механизми, те отново започнали да строят градове като облачни масиви пред буря и други като драконови скелети.
— Кога е било това? — попитах аз.
— Много отдавна — много преди да бъдат положени първите каменни блокове на Несус.
Бях я прегърнал през раменете и сега тя плъзна ръка в скута ми. Беше гореща и бавно търсеше целта си.
— Правели всичко на същия принцип. Във формата на мебелите например, и в кройката на дрехите. И понеже водачите, които навремето били решили, че всички мисли, символизирани от мебелите, дрехите и градовете, трябва да бъдат завинаги загърбени от човечеството, отдавна били мъртви, хората били забравили лицата и постулатите им и се радвали на новите неща. И така цялата онази империя, построена върху основите на реда, била бавно и невъзвратимо заличена. Но макар империята да се била разпаднала, отделните светове умирали още дълго. Отначало, за да не отхвърлят отново хората нещата, които машините им връщали, машините измислили карнавалите и театралните представления, които събуждали у зрителите мисли за богатства, отмъщение или невидимия свят. По-късно към всеки мъж и жена прикрепили компаньон, невидим за очите на другите, нещо като съветник. А децата отдавна си имали такива компаньони. Когато силата на машините отслабнала още повече — както самите те били пожелали, — машините вече не можели да поддържат фантомите в главите на своите собственици, нито можели да строят нови градове, защото старите били вече почти празни. Били стигнали преломния момент, според думите на чичо ми, когато човечеството би трябвало да се обърне срещу тях и да ги унищожи, но това не станало, защото дотогава те, които преди били презирани като роби или боготворени като сатани, вече се ползвали с дълбоката обич на хората. Така че призовали при себе си онези, които ги обичали най-силно, и години наред ги учили на нещата, които расата им била загърбила, а след време измрели. Тогава всички онези, които машините били обичали и които ги били обичали, се събрали на съвет да решат как да бъдат съхранени знанията им, защото добре съзнавали, че техният вид не ще се завърне отново на Ърт. Помежду им обаче избухнали ожесточени спорове. Не се били учили заедно, а всеки от тях, мъж или жена, слушал уроците на отделна машина, сякаш в света нямало никой друг освен тях двамата. И понеже знанието било безкрайно, а учениците — малобройни, машините обучавали всеки на различни неща. И така те се разделили на партии, а всяка партия се разцепила на две, и после още на две и така нататък, докато накрая всеки отделен човек останал сам и неразбран и охулвал другите и бил хулен от тях. После всеки тръгнал по пътя си, вън от градовете, които съдържали машините, или по-надълбоко в тях, с изключение на неколцината, които по силата на навика останали в дворците на машините, за да бдят край мъртвите им тела.