Един сервитьор ни донесе чаши с вино, прозрачно почти като вода и също толкова неподвижно, докато някое движение на чашата не го разбудеше. Парфюмираше въздуха като онези цветя, които никой човек не може да види и които могат да открият само слепите, а да го пиеш беше като да пиеш сила от сърцето на бик. Сириака пое жадно чашата си, пресуши я на един дъх и я захвърли с трясък в ъгъла.
— Кажи ми още нещо — поканих я аз — за изгубените архиви.
— Когато и последната машина изстинала мъртва и всеки от онези, които машините били обучили в забраненото знание, отхвърлено от човечеството, останал сам за себе си, в сърцето на всеки се възцарил ужас. Защото всички те знаели, че са смъртни, а повечето отдавна се били сбогували с младостта. И всеки разбирал, че със смъртта му ще си отиде и знанието, което обичал най-много от всичко. Тогава всеки от тях — като всеки си мислел, че е единственият — се заел да запише наученото през дългите години, в които слушал думите на машините, затрупвали го със скритото познание за дивите неща. Много от записаното се изгубило, но повечето оцеляло, понякога се променяло под перото на онези, които го преписвали, украсявано от собствените им добавки или осакатявано от пропуските им… Целуни ме, Севериън.
Макар маската ми да ни пречеше, устните ни се срещнаха. Когато се отдръпнах, призрачните спомени за старите любовни флиртове на Текла из будоарите на Двореца на Самодържеца се затълпиха в главата ми и аз казах: 4. Мечът на ликтора
— Не знаеш ли, че тези неща изискват нераздвоеното внимание на мъжа?
Сириака се усмихна.
— Точно затова го направих — исках да разбера дали ме слушаш. Както и да е, за дълго време — никой не знае колко дълго, предполагам, пък и тогава светът не бил толкова близо до кончината на слънцето си и годините му били по-дълги — записаното се предавало от ръка на ръка или мухлясвало в гробници, където авторите му го били скрили за по-сигурно. Записките били фрагментарни, противоречиви и тълкувателни. После един Самодържец (макар че тогава не се наричали така) решил да възстанови властта на първата империя и заповядал на слугите си да издирят писанията. И така, тези облечени в бели роби мъже се заели да преровят стотици тавански помещения, събаряли сфинксовете с човешки глави, издигнати в памет на машините, и влизали в погребалните камери на отдавна мъртви пророчици. Струпали плячката си на огромен куп в град Несус, по онова време съвсем млад, за да я предадат на огъня. Но в нощта преди да запалят кладата тогавашният Самодържец, който никога преди не бил сънувал дивите сънища на съня, а само будните съновидения за безгранична власт, най-после сънувал. И в съня си видял как всички неопитомени светове на живот и смърт, камък и вода, зверове и дървета се изплъзват завинаги между пръстите му. Когато настъпило утрото, заповядал да не се палят факлите, а вместо това да се построи огромно подземие, което да приюти томовете и свитъците, събрани от мъжете в бяло. Защото си мислел, че ако новата му империя се провали, ще се оттегли в това подземие и ще влезе в световете, които, по подобие на древните хора, бил решен да загърби. Империята му наистина се провалила, както и можело да се очаква. Миналото не може да бъде открито в бъдещето, където го няма — не и преди метафизичният свят, който е толкова по-голям и толкова по-бавен от физическия свят, да завърши кръговрата си и да дойде Новото слънце. Но той така и не се оттеглил в онова подземие и прикриващата стена, която заповядал да построят около него, защото след като веднъж и завинаги човечеството загърби дивите неща, те не влизат в капани и не могат да бъдат уловени повторно. Все пак, казват, че преди събраното от него да бъде запечатано, той оставил при него пазител. И когато времето на пазителя изтекло, той намерил друг, който на свой ред си намерил заместник, така че останали завинаги верни на заповедите на онзи Самодържец, защото са пропити от дивите мисли, излъчвани от знанието, съхранено от машините, а вярност като тази е едно от дивите неща.
Събличах я, докато говореше, и целувах гърдите й, но успях да кажа: