Благосъстоянието си дължи на местоположението си в началото на плавателната част на реката. При Тракс всички стоки, превозвани на север по Асис (много от които са преплавали девет десети от дължината на Гиол, преди да навлязат в устието на по-малката река, която може би наистина е изворът на далеч по-голямата Гиол), трябва да бъдат разтоварени и превозени на гърба на товарни животни, за да продължат. И обратно, хетманите на планинските племена и земевладелците от района, които искат да превозят вълната и царевицата си до южните градове, ги стоварват на брега, под водопада, който бучи през дъгообразния преливник на замъка Асиез, и оттам стоката потегля по реката.
Както се случва винаги, когато една крепост налага закона върху врящ и кипящ от вътрешно напрежение район, прилагането на правосъдието е основната грижа на градския архонт. За да наложи волята си на хората извън стените, които в противен случай навярно биха я отхвърлили, в случая архонтът разчиташе на седем ескадрона димарчии. Съдът заседаваше всеки месец, от новолуние до пълнолуние, като започваше призори и продължаваше до изчерпване на делата, предвидени за деня. Като главен изпълнител на присъдите, издадени от архонта, от мен се очакваше да присъствам на тези заседания, така че архонтът да е сигурен, че наказанията, които постановява, не ще бъдат нито смекчени, нито утежнени от онези, които в противен случай биха били натоварени да ми предават волята му. Друго мое задължение бе да наглеждам отблизо управлението на Винкулата, където държаха затворниците. Тези ми задължения бяха същите, макар и в по-малък мащаб, като онези на учителя Гурлойс в нашата Цитадела, и през първите няколко седмици след пристигането ми в Тракс ми тежаха доста.
Учителят Гурлойс често повтаряше, че никой затвор не може да се похвали със съвършено разположение. И тази максима, като повечето мъдрости, предназначени да наставляват младите мъже, беше колкото неоспорима, толкова и безполезна. Бягствата попадат без изключение в три категории, означени в архивите като бягство с хитрост, с насилие или с помощта на пазачите. Отдалечеността на затвора от населени места е най-добрият начин за справяне с хитроумните бягства и по тази причина го предпочитат повечето от онези, които са разсъждавали задълбочено по въпроса.
За жалост пустините, планинските върхове и усамотените острови осигуряват най-плодородната почва за бягства с насилие — ако затворът бъде обсаден от приятелчетата на затворниците, този факт обикновено става известен на управата твърде късно, когато вече е почти невъзможно да се подсили гарнизонът. По същия начин, ако затворниците вдигнат бунт, е крайно невероятно подкрепленията да пристигнат преди въпросът да се е решил от само себе си.
Затвор в гъсто населен и добре охраняван район рядко се сблъсква с тези проблеми, затова пък задължително си навлича по-сериозни неприятности. В такива места на затворника не му трябват хиляда приятелчета, а само един или двама, при това не е задължително да са майстори на меча — някоя чистачка или уличен продавач могат да свършат същата работа, стига да притежават достатъчно интелигентност и решителност. Нещо повече — веднъж прехвърлил стените, затворникът се смесва с безликата тълпа, така че повторното му залавяне не е въпрос на ловци и кучета, а на агенти и информатори.
В нашия случай за усамотен затвор на отдалечено място не можеше да става и дума. Дори да беше подсигурен с достатъчно на брой редовни войници в добавка към собствените му ключарани, които да отблъскват атаките на кореняците, животняците и култоваците, които бродеха из околността, да не говорим за въоръжените свити на дребните благородници (на които никога не може да се разчита), поддръжката му пак щеше да е невъзможна без услугите на цяла армия, която да ескортира керваните с храна и други запаси. Така че по необходимост Винкулата в Тракс е разположена в рамките на града, и по-точно — на половината път нагоре по скалната стена край западния бряг на реката и на около половин левга от Капулус.
Архитектурата му е древна и лично аз винаги съм смятал, че поначало е строен за затвор, макар да има легенда, която твърди, че първоначално е бил гробница и едва преди неколкостотин години е бил разширен и преустроен за новото си предназначение. Ако го погледнеш от по-просторния източен бряг, прилича на квадратна надвиснала кула, която се издува от самата скална стена, кула на четири етажа, чийто плосък покрив с назъбени бойници свършва при скалата. Тази видима част от сградата — която много от гостите на града вероятно взимат за цялата й площ — всъщност е най-малката и най-маловажната й част. По времето, когато бях ликтор, там се помещаваха само административните ни канцеларии, една казарма за ключараните и собствената ми квартира.