— А всички онези диви мисли, те изчезнали ли са от света, когато Самодържеца ги запечатал? Никога ли не съм чувал някоя от тях?
— Не, защото много време се предавали от ръка на ръка и се пропили в кръвта на всички народи. Но казват, че понякога пазителят ги пуска на свобода, и макар накрая винаги да се връщат при него, те биват прочитани, от един или от мнозина, преди отново да потънат в мрака.
— Това е чудесна история — казах аз. — Струва ми се, че може би зная за нея повече от теб, но не бях я чувал досега. — Открих, че краката й са дълги и плавно изтъняват от меките като копринени възглавнички бедра до стройните глезени. Всъщност цялото й тяло беше създадено за наслада.
Пръстите й докоснаха закопчалката, която държеше плаща на раменете ми.
— Налага ли се да сваляш това? — попита Сириака. — Не може ли да ни покрие?
— Може — казах аз.
7
ПРИВЛИЧАНИЯ
Почти се удавих в насладата, която тя ми даде, защото макар да не я обичах, както някога бях обичал Текла, нито както обичах по онова време Доркас, и макар да не беше толкова красива, колкото Йолента бе красива някога, изпитвах към нея нежност, която бе отчасти родена от неспокойното вино, а и точно за жена като нея си бях мечтал като недорасло момче в кулата Матачин, преди да зърна сърцевидното лице на Теа до разкопания гроб; освен това тя владееше любовното изкуство по-добре от другите три.
След като свършихме, отидохме до един сребърен басейн с течаща вода да се измием. Заварихме там две жени, които се бяха любили също като нас и които ни зяпнаха, а после се засмяха, но като видяха, че няма да ги пощадя само защото са жени, избягаха с писъци.
После се почистихме един друг. Знам, че Сириака очакваше да я оставя след това, както аз мислех, че тя ще остави мен, но не се разделихме (макар че може би щеше да е по-добре, ако го бяхме направили), а излязохме в тихата малка градина, изпълнена с нощ, и застанахме до един самотен фонтан.
Тя хвана ръката ми и аз хванах нейната, както правят децата.
— Бил ли си някога в Двореца на Самодържеца? — попита ме тя. Гледаше отраженията ни в пропитата с луната вода и гласът й беше толкова тих, че едва можех да я чуя.
Казах й, че съм бил, и при тези ми думи пръстите й се свиха рязко около ръката ми.
— И при Кладенеца на орхидеите ли си ходил?
Поклатих глава.
— Аз също съм била в Двореца на Самодържеца, но никога не съм виждала Кладенеца на орхидеите. Казват, че когато Самодържеца има съпруга — не като нашия, — тя свиква съветите си там, на най-красивото място в целия свят. Дори и сега само на най-прекрасните е позволено да се разхождат там. Когато гостувахме в Двореца, с господаря ми ни настаниха в малка стая, подхождаща на благородническия ни ранг. Една вечер съпругът ми беше отишъл някъде и аз излязох в коридора. Стоях там и се оглеждах в двете посоки, когато един високопоставен придворен мина край мен. Не знаех нито името, нито поста му, но го спрях и го попитах дали мога да отида при Кладенеца на орхидеите.
Замълча. В продължение на три-четири вдишвания се възцари тишина, с изключение на музиката откъм павилионите и шепота на фонтана.
— Той спря и ме погледна — с изненада, струва ми се. Нямаш представа какво е да си дребна благородничка от дълбокия север, в домашно ушита рокля и с провинциални бижута, и да те погледне така някой, който е прекарал целия си живот сред ликуващите в Двореца на Самодържеца. После се усмихна.
Стисна ръката ми още по-силно.
— И ми каза. Надолу по еди-кой си коридор, завийте при еди-коя си статуя, нагоре по еди-кои си стъпала и оттам по бялата пътека. О, Севериън, любов моя!
Лицето й грееше като самата луна. Знаех, че мигът, който току-що ми беше описала, е върховният миг в живота й и че сега цени още повече любовта, която й бях дал, отчасти, а може би и в голяма степен, защото й беше припомнила този миг, когато красотата й е била преценена от човек, способен според нея да я съди, и е била намерена за достатъчна. Разумът ми казваше, че това би следвало да ме обижда, но не откривах негодувание у себе си.
— После си тръгна, а аз поех по пътя, който ми беше описал — направих двайсетина крачки, а може би два пъти по двайсет. Тогава срещнах съпруга си и той ми нареди да се върна в малката ни стая.
— Разбирам — казах аз и преместих меча си.
— Мисля, че наистина разбираш. Грешно ли е тогава, че го предавам по този начин? Как мислиш?
— Не съм съдия.
— Всички ме съдят… всичките ми приятели… всичките ми любовници, от които ти не си нито първият, нито последният. Дори и онези жени при топлия басейн преди малко.