— Още от деца ни обучават да не съдим, а само да изпълняваме присъдите, издадени от съдилищата. Не ще съдя нито теб, нито него.
— Аз съдя — каза тя и вдигна лице към ярката, безкомпромисна светлина на звездите. За пръв път, откакто я бях зърнал през изпълнената с хора бална зала, разбрах защо съм я взел за монахиня от ордена, чиито одежди носеше. — Или поне си казвам, че съдя. И се намирам за виновна, но не мога да спра. Мисля, че привличам мъже като теб. Ти беше ли привлечен? Там имаше по-красиви жени от мен, такава, каквато съм сега, знам го.
— Не съм сигурен — казах аз. — Докато пътувахме насам, към Тракс…
— И ти си имаш история, нали? Разкажи ми я, Севериън. Аз вече ти разказах кажи-речи единственото интересно нещо, което ми се е случвало.
— По пътя насам ние — някой друг път ще ти разкажа с кого пътувах — срещнахме една вещица, нейната чирачка и клиента им, които искаха да върнат душата в тялото на един отдавна умрял човек.
— Наистина? — Очите на Сириака заискриха. — Колко интересно! Чувала съм за такива неща, но никога не съм виждала нещо подобно. Разкажи ми всичко, но нека е само истината.
— Всъщност няма много за разказване. Пътят ни минаваше през един изоставен град и като видяхме огъня им, отидохме при тях, защото един от спътниците ни беше болен. Когато вещицата върна мъжа, когото бяха дошли да съживят, отначало си помислих, че връща към живот целия град. Едва няколко дни след това проумях, че…
Открих, че не мога да изразя с думи онова, което бях проумял, че то битува в едно особено ниво на значение над езика, ниво, което предпочитаме да мислим за несъществуващо, макар че ако не беше постоянната дисциплина, която сме се научили да налагаме на мислите си, те биха се изкачвали до него през цялото време, без ние да съзнаваме това.
— Продължавай.
— Не го проумях в истинския смисъл на думата, разбира се. Продължавам да мисля за него и все така не успявам. Но по някакъв начин разбрах, че тя връщаше него, а той връщаше каменния град със себе си, като свой мизансцен. Хрумвало ми е, че градът всъщност не е имал своя реалност извън мъжа, така че когато яздехме по тротоарите и сред отломките на стените му, всъщност сме яздили сред костите му.
— И той дойде ли? — попита тя. — Кажи ми!
— Да, върна се. Клиентът умря, а също и болната жена, която пътуваше с нас. А Апу-Пунчау — така се казваше мъртвият — изчезна отново. Вещиците избягаха, струва ми се, макар че е възможно и да са отлетели. Но всъщност исках да ти кажа, че на следващия ден продължихме пеша и щом се стъмни, останахме да нощуваме в колибата на едно бедно семейство. И докато жената, която беше с мен, спеше, аз говорих с мъжа, който, изглежда, знаеше доста за каменния град, макар да не знаеше истинското му име. Говорих и с майка му, където, според мен, знаеше повече и от него, макар да не го" каза.
Поколебах се, понеже открих, че ми е трудно да говоря за такива неща с тази жена.
— Отначало предположих, че предците им може би произхождат от този град, но ми казаха, че градът е бил разрушен много преди расата им да се засели там. Въпреки това знаеха много за него, защото мъжът го бил преравял за съкровища още от детските си години, макар така и да не намерил нищо, по думите му, освен счупени кости и строшени гърнета, както и следи от други иманяри, които били там много преди него. „В древни времена — ми каза майка му — вярвали, че можеш да извлечеш заровеното злато, като оставиш няколко свои монети на земята и изречеш едно или друго заклинание. Мнозина са го правили, някои забравяли мястото или били възпрепятствани да приберат собствените си монети. Тях намира синът ми. От тях се прехранваме.“
Помня я през онази нощ — стара и прегърбена, как топли ръце на малкия торфен огън. Навярно е приличала на някоя от старите дойки на Текла, защото нещо в нея притегли Текла по-близо до повърхността на съзнанието ми, както когато с Йонас бяхме затворници в Двореца на Самодържеца, така че един-два пъти, зърнех ли случайно ръцете си, се стрясках от дебелината на пръстите, от тъмния им цвят и липсата на пръстени.
— Продължавай, Севериън — подкани ме Сириака.
— После старицата ми каза, че в каменния град имало нещо, което наистина притегляло себеподобните си. „Чувал си истории за некроманти — каза ми тя, — които ловят духовете на мъртвите. А знаеш ли, че има живоманти сред мъртвите, които притеглят към себе си онези, които могат да ги съживят отново? Има един такъв в каменния град и веднъж или дваж на всеки осемнайсет години един от онези, които е притеглил при себе си, вечеря с нас.“ А после се обърна към сина си: „Сигурно помниш мълчаливеца, който спа до тоягата си. Тогава беше дете, но мисля, че си го спомняш. Той беше последният.“ И тогава разбрах, че аз също съм бил притеглен от живоманта Апу-Пунчау, макар да не бях усетил нищо.