Сириака ме изгледа косо.
— Означава ли това, че съм мъртва? Това ли се опитваш да кажеш? Каза, че имало вещица, която била некромантка, и че просто си се натъкнал на огъня й. Мисля, че самият ти си бил вещицата, за която говориш, и несъмнено болникът, за когото спомена, е бил клиентът ти, а жената — твоя слугиня.
— Така е, защото не ти разказах всички важни части от историята си — казах аз. Бих се изсмял при мисълта, че някой ме смята за вещица, но Нокътя натежа върху гръдната ми кост, напомняйки ми, че откраднатата му сила ме прави вещица във всичко друго, освен в познанието. И проумях — по същия начин, по който бях „проумял“ преди — че макар Апу-Пунчау да бе притеглил Нокътя при себе си, не е могъл (или не е поискал?) да го отнеме от мен. — И най-важното — продължих аз, — когато съживеният изчезна, едно от късите червени наметала на Пелерините, като онова, което носиш ти, остана след него в калта. И сега е у мен, в чантата ми. Пелерините занимават ли се с некромантство?
Така и не чух отговора на въпроса си, защото докато говорех, високата фигура на архонта се появи на тясната пътека, която водеше към фонтана. Носеше маска и беше облечен като вещаещ смърт дух-куче, така че не бих го познал, ако светлината беше по-силна. Но полумракът на градината смъкваше дегизировката му също толкова успешно, както биха го сторили и човешки ръце, и щом видях високия му ръст и походката, го познах на мига.
— Аа — каза той. — Открил си я. Което не би трябвало да ме учудва.
— Подозирах го — казах му аз, — но не бях сигурен.
8
НА СКАЛАТА
Излязох от градините на двореца през една от портите, които гледаха към сушата. Там пазеха шестима войници и във вида им нямаше и помен от спокойната отпуснатост на двамата им колеги, които бях видял при речните стъпала само няколко часа по-рано. Единият ми препречи пътя, учтиво, но твърдо, и ме попита налага ли се да си тръгвам толкова рано. Представих се и му отвърнах, че за съжаление се налага — че все още имам работа да върша тази нощ (което наистина си беше така) и че ме чака тежък ден на следващата сутрин (което също беше вярно).
— Значи сте герой. — Този път гласът му прозвуча малко по-дружелюбно. — Имате ли ескорт, ликторе?
— Имах двама ключарани, но ги освободих. Ще се прибера сам във Винкулата. Едва ли ще е много трудно.
Друг войник каза:
— Може да останете в двореца, докато съмне. Ще ви намерят някое местенце да полегнете.
— Да, но работата ми няма да се свърши сама. Трябва да си тръгна веднага.
Войникът, който стоеше на пътя ми, се отдръпна встрани.
— Ще изпратя с вас двама мъже. Веднага ще се погрижа, ако изчакате минутка. Трябва да получа разрешение от началника на стражата.
— Няма да е необходимо — казах му аз и тръгнах, без да им дам възможност да настоят отново. Нещо — навярно извършителят на убийствата, за които ми беше казал сержантът — беше разбунило града и по всичко личеше, че е имало нова жертва, докато съм бил в двореца на архонта. Мисълта за това ме изпълни с приятна възбуда — не защото бях достатъчно глупав да се смятам недосегаем за всяко нападение, а защото самата идея, че може да ме нападнат, че може да срещна смъртта си през тази нощ в тъмните улички на Тракс, свали от сърцето ми част от унинието, което иначе би ми тежало. Този ужас без ясен фокус, тази безлика заплаха в нощта беше най-ранният от всичките ми детски страхове и сега, когато вече не бях дете, навяваше спомени за дома, както става с всичко, свързано с детството ни, след като сме пораснали.
Бях от същата страна на реката, където се намираше и кошарата от следобеда, така че не се налагаше да взимам лодка. Улиците обаче ми бяха непознати и в мрака ми приличаха на лабиринт, построен с единствената цел да ме обърка. На няколко пъти тръгнах в погрешната посока преди най-накрая да открия тясната уличка към върха на скалата, която търсех.
Жилищата от двете й страни, които бяха изчакали мълчаливо величествената стена от камък отсреща да изправи снага и да скрие слънцето, сега ехтяха от приглушени гласове, а тук-там в прозорците грееше светликът на газени лампи. Докато Абдиесус пируваше в двореца си долу, обикновените хорица от високата скала също празнуваха и веселието им се различаваше от неговото главно с по-малкото врява, която се вдигаше. Пътьом чувах звуци на любов, точно както ги бях чул и в градината, след като оставих Сириака, чувах и гласове на мъже и жени в тих разговор, както и по някоя закачка, последвана от смях. Дворцовият парк ухаеше с аромата на цветята си, а въздухът му се миеше от декоративните фонтани, както и от огромния фонтан на студената Асис, който се изливаше току извън дворцовия комплекс. Тук тези ухания ги нямаше, само ветрецът повяваше сред бараките и пещерите със запушените им усти, и ту донасяше вонята на тор, ту — аромата на запарващ се чай или постна яхния, а понякога и само чистия въздух на планината.