Когато се изкачих достатъчно по скалната стена и оставих зад себе си онези от градските обитатели, които бяха достатъчно богати да си позволят и друга светлина освен тази от огъня за готвене, се обърнах и плъзнах поглед по града, така както го бях гледал — макар и с коренно различно настроение — от бойниците на замъка Асиез следобеда. Казват, че в планините има толкова дълбоки зевове, че на дъното им се виждат звезди — което ще рече, че въпросните зевове пробождат целия свят. Сега ме налегна усещането, че съм попаднал на такъв зев. Беше като да гледаш към съзвездие, сякаш целият Ърт се бе свлякъл незнайно къде и аз се взирах в залив от звезди.
Най-вероятно вече ме търсеха. Помислих си за димарчиите на архонта — как препускат по притихналите улици, грабнали по някоя запалена факла от дворцовата градина. Много по-неприятна беше мисълта за това как ключараните, които бяха доскоро под мое командване, се разгъват ветрилообразно около Винкулата. Не виждах обаче движещи се светлини, не чувах и далечни, дрезгави викове, а и да имаше във Винкулата някакво раздвижване, то не беше стигнало още до тъмните улички, плъзнали като паяжина по скалите на другия бряг на реката. Време беше да зърна и намигащата светлина на голямата порта, когато я отвореха, за да пропусне току-що разбудените мъже, а после я затвореха и отвореха отново, но такава нямаше. Накрая се обърнах и отново се заизкачвах нагоре. Все още не беше вдигната тревога. Но скоро и това щеше да стане.
Нямаше светлина в кошарата, нито звук от разговор. Извадих Нокътя от торбичката му преди да вляза, от страх, че не ще ми стигне смелостта, озовях ли се вътре. Понякога той грееше като фоейрверк, както в хана в Салтус. Понякога светлината му беше нищожна като на парче стъкло. Онази нощ в кошарата Нокътя не блестеше, но пък грееше с толкова дълбоко синьо, че самата светлина приличаше на по-ясен мрак. От всички имена на Помирителя едно е най-рядко използвано и лично мен винаги ме е озадачавало най-дълбоко — Черното слънце. След онази нощ усетих, че почти го проумявам. Не можех да държа скъпоценния камък с пръсти, както се беше случвало преди и както тепърва щеше да ми се случва, затова го положих в дланта на дясната си ръка, така че допирът с кожата ми да не е по-богохулствен от крайно необходимото. И като го държах така пред себе си, се наведох и влязох в кошарата.
Момичето лежеше там, където беше лежало и следобеда. И да дишаше още, не го чувах, и определено не помръдваше. Момчето с инфектираното око спеше на голата земя в краката й. Изглежда, си беше купило храна с парите, които му бях дал — обелки от царевица и плодове се валяха по пода. За миг си позволих надеждата, че никой от двамата няма да се събуди.
Под дълбоката светлина на Нокътя лицето на момичето ми се разкри по-немощно и ужасно от образа, който бях видял на дневна светлина, светлосенките задълбочаваха кухините около очите й и изпитите бузи. Почувствах, че трябва да кажа нещо, да призова Неръкотворния и неговите пратеници с някакво заклинание, но устата ми беше суха и по-празна на думи от пастта на някое безсловесно животно. Свалих бавно ръката си към момичето, докато сянката й не отряза цялата светлина, която го бе къпала допреди миг. Когато отново вдигнах ръката си, не забелязах никаква промяна, и като си спомних, че Нокътя не беше помогнал на Йолента, се запитах дали пък не е възможно камъкът да не оказва благотворен ефект върху жени, или пък е необходимо да го държи жена, за да подейства на жена. После го допрях до челото на момичето и за миг той заприлича на трето око върху това мъртвешко лице.
От всичките случаи, когато съм го използвал, този беше най-удивителният и навярно единственият, когато бе невъзможно някаква самозаблуда от моя страна или съвпадение, без значение колко невероятно, да обясни онова, което се случи. Възможно е кървенето на маймуночовека да е спряло по силата на собствената му вяра, уланът на пътя край Двореца на Самодържеца да е бил просто зашеметен и да се е възстановил без мое участие, възможно е дори мигновено заздравелите рани на Йонас да са били само трик на светлината.