Но сега сякаш някаква невъобразима сила се намеси в интервала между една част от секундата и следващата, и изкара вселената от релсите й. Очите на момичето, тъмни като езера, се отвориха. Лицето му вече не приличаше на обвит с кожа череп, беше просто изтерзано лице на млада жена.
— Кой си ти с тези ярки дрехи? — попита тя. И после: — О, сънувам.
Казах й, че съм приятел и че няма причина да се страхува.
— Не ме е страх — отвърна тя. — Щеше да ме е страх, ако бях будна, но не съм. Изглеждаш така, сякаш си паднал от небето, но знам, че си само крилото на някоя бедна птичка. Джейдър ли те улови? Попей ми…
Очите й се затвориха отново, но сега вече чувах тихия шепот на дишането й. Лицето й остана същото, както преди да ги затвори — слабо и изпито, — но без печата на смъртта.
Взех камъка от челото й и докоснах с него окото на момчето, така както бях докоснал лицето на сестра му, но не бях сигурен, че се налага да го правя. То изглеждаше нормално още преди да усети целувката на Нокътя, така че е възможно инфекцията да е била отстранена преди това. То се размърда в съня си и извика, сякаш сънуваше, че тича начело на по-бавни момчета и ги подканя да побързат.
Прибрах Нокътя в кожената му торбичка и седнах на пръстения под сред обелките, заслушан в дъха му. Скоро момчето утихна отново. Звездната светлина рисуваше бледи фигури край вратата, но извън това кошарата беше потънала в пълен мрак. Чувах равномерното дишане на сестрата, както и на момчето.
Беше казала, че аз, който носех черно, откакто ме издигнаха в пътуващ брат, и сиво преди това, съм облечен в ярки дрехи. Знаех, че е била заслепена от светлика върху челото си и всичко, всяка дреха, би й се сторила ярка в онзи миг. И все пак усещах, че в известен смисъл е била права. С което не искам да кажа (както бях изкушен да напиша), че след онзи миг съм намразил наметалото, панталоните и ботушите си, а по-скоро, че по някакъв начин получих усещането, че те наистина са маскировката, за която хората ги бяха взели, когато бях в двореца на архонта, или театралният костюм, чиято роля изпълняваха, когато участвах в пиесата на доктор Талос. Дори и инквизиторът е човек, а за един човек не е нормално да се облича винаги и само в този цвят, който е по-тъмен от черното. Бях презирал собственото си двуличие, докато носех кафявата пелерина от магазина на Аджилус. Но може би графитеночерната мантия отдолу е била двуличие също толкова голямо, или дори повече.
Сетне истината постепенно се самоналожи на съзнанието ми. Дори да съм бил някога инквизитор наистина, инквизитор в смисъла, в който учителят Гурлойс и дори учителят Палемон бяха инквизитори, то вече не бях такъв. В Тракс ми беше даден втори шанс. Бях се провалил и трети нямаше да ми бъде даден. Може би щях да си намеря работа по силата на уменията и одеждите си, но това беше всичко. И без съмнение щеше да е по-добре за мен да ги унищожа при първа възможност и да си потърся място сред войниците, които се биеха във войната на север, след като успеех — ако въобще успеех — да върна Нокътя.
Момчето се размърда и извика нечие име, навярно на сестра си. Тя промърмори нещо насън. Станах, погледнах ги за последно, после се измъкнах навън, от страх, че мрачното ми лице и дългият ми меч ще ги уплашат.
9
САЛАМАНДЪРЪТ
Звездите вън ми се сториха по-ярки и за пръв път от много седмици Нокътя не тежеше болезнено върху гърдите ми.
Когато се спуснах по тясната пътека, вече не се налагаше да се обръщам и да спирам, за да видя града. Той се разстилаше пред мен с десет хиляди примигващи светлинни, от наблюдателницата на замъка Асиез до отраженията от прозорците на караулното във водата, която бързаше през Капулус.
Всички порти бяха вече затворени за мен. А ако димарчиите още не бяха препуснали из града, щяха да го направят преди да стигна до равната земя до реката, но аз бях твърдо решен да видя Доркас още веднъж преди да напусна града, а по някаква причина не таях съмнение в способността си да го направя. Тъкмо обмислях планове как да се прехвърля през стените след това, когато една нова светлина блесна далеч в ниското.
От това разстояние изглеждаше малка, точица като останалите, и в същото време въобще не беше като тях и умът ми, предполагам, я е разпознал като светлина единствено по простата причина, че не познавах нищо друго, на което да я оприлича. През онази нощ в некропола, когато Водалус беше възкресил мъртвата жена, видях пистолет да стреля на максимална мощност — енергиен лъч, който разцепи мъглата като светкавица. Този огън не беше като онзи, но беше по-близо до него от всичко друго, което ми идваше наум. Грейна за миг и угасна, и един удар на сърцето по-късно усетих горещата вълна върху лицето си.