Не знам как, но в тъмнината съм подминал малката странноприемница, наречена „Патешко гнездо“. Така и не разбрах дали съм завил не където трябва, или просто съм подминал скритите зад капаци прозорци, без да забележа табелата, която висеше над тях. Каквато и да е била причината, скоро се озовах по-далече от реката, отколкото би трябвало да бъда. Крачех по улица, която поне за известно време се виеше успоредно на скалната стена, и усещах ноздрите си пълни с миризмата на изгорена плът като при жигосване. Канех се да се върна назад, когато се сблъсках в тъмното с една жена. Сблъскахме се толкова силно и неочаквано, че едва не паднах, и докато залитах, чух как тялото й тупна на камъните.
— Не ви видях — казах аз и протегнах ръка да я вдигна.
— Бягай! Бягай! — отрони задъхано тя. А после: — Ох, помогни ми да стана. — Гласът й ми се стори смътно познат.
— Защо да бягам? — Вдигнах я на крака. На слабата светлина виждах бледото петно на лицето й и дори, както ми се стори, нещо от страха, изписан на него.
— То уби Джърмин. Жив го изгори. Тоягата му още гореше, когато го открихме. Той… — Изречението остана недовършено, удавено в риданията й.
— Какво е изгорило Джърмин? — Когато не ми отговори, я разтърсих, но от това тя само заплака още по-силно. — Не те ли познавам отнякъде? Говори, жено! Ти си ханджийката на „Патешкото гнездо“. Заведи ме там!
— Не мога — каза тя. — Страх ме е. Нека се облегна на ръката ви, сир. Трябва да се скрием някъде.
— Добре. Ще идем в „Патешкото гнездо“. Не може да е далеч… сега пък какво има?
— Прекалено далеч! — изплака тя. — Прекалено далеч!
На улицата имаше нещо. Не знам дали бях пропуснал да усетя приближаването му, или присъствието му бе недоловимо до този момент — но сега определено беше там. Чувал съм от хора, които се боят от мишки, че ги усещат от мига, в който влязат в някоя къща, дори животинките да не се виждат. Същото беше и сега. Имах усещането за жега без топлина и макар въздухът да не миришеше на нищо, усетих, че нещо изцежда силата му да поддържа живота.
Жената, изглежда, още не го беше усетила. Каза:
— Снощи е изгорило трима близо да харената и един тази нощ, така казаха, близо до Винкулата. А сега и Джърмин. Търси някого — така казват.
Спомних си за нотюлите и за съществото, което беше сумтяло покрай стените на преддверието в Двореца на Самодържеца, и казах:
— Мисля, че вече го е открило.
Пуснах я и се обърнах, после се обърнах още веднъж, опитвайки се да разбера къде се намира. Жегата нарасна, но светлина нямаше. Изкуших се да извадя Нокътя и да се ориентирам под светлика му. После си спомних как той беше събудил каквото там спеше под мината на маймуночовеците и се уплаших, че светлината само ще позволи на това нещо — каквото и да беше то — да ме види. Не бях сигурен, че мечът ми би свършил повече работа, отколкото срещу нотюлите, когато с Йонас бягахме от тях в кедровата гора. Въпреки това го извадих.
В същия миг прокънтяха копита и се чу вик, сетне двама димарчии излетяха с трясък иззад един ъгъл на няма и стотина крачки пред мен. Ако имах повече време, бих се усмихнал при вида им, който толкова много се приближаваше до фигурите, които си бях представял. Сега обаче блясъкът на пиките им очерта нещо тъмно, разкривено и приведено, което стоеше помежду ни.
То се обърна към светлината, каквото и да беше, и сякаш се разтвори, както се разтварят цветята, извиси се кажи-речи по-бързо, отколкото можеше да го проследи окото, и изтъня, и се превърна в същество от блещукащ воал, горещо и в същото време напомнящо влечуго, като онези шарени змии, които ловците донасят от джунглите на север и които са си влечуги, въпреки че приличат на изваяни от оцветен емайл. Конете на войниците се изправиха на задните си крака и зацвилиха обезумяло, но един от мъжете, с повече самообладание, отколкото аз бих имал на негово място, стреля с пиката си в сърцето на съществото, което стоеше насреща му. Изригна светлина.
Ханджийката на „Патешкото гнездо“ се срина на гърдите ми и понеже не исках да я загубя, я подхванах със свободната си ръка.
— Мисля, че търси жива топлина — казах й. — Би трябвало да нападне конниците. Ще се измъкнем.
В този момент съществото се обърна към нас.
Вече казах, че изотзад, когато се разтвори към конниците, приличаше на влечугоподобно цвете. Това впечатление се запази и сега, когато го видяхме в пълната му ужасяваща величественост, но към него се прибавиха и още две. Първото беше усещането за наситена и другоземна горещина — все още приличаше на влечуго, но такова, което гори по начин, невиждан на Ърт, сякаш пустинна отровна змия е паднала в сфера от сняг. Второто беше за парцаливост, която се вее под напора на вятър, който не е от въздух. Все още приличаше на цвят, но такъв, чиито венчелистчета в бяло, бледожълто и пламенно са били прокъсани от някаква чудовищна буря, родена в собственото му сърце.