И във всички тези впечатления, обвивайки и пропивайки ги, присъстваше ужас, който не съм в състояние да опиша. Той ме лиши от цялата ми решимост и сила, така че за миг не можех нито да избягам, нито да го нападна. Двамата със съществото бяхме сякаш фиксирани във времева матрица, която нямаше нищо общо със случвалото се преди и след това и която — понеже ни държеше неподвижни, а бяхме единствените й обитатели — не можеше да бъде променена от нищо.
Нечий вик разруши магията. Втора група конници се появиха в галоп на улицата зад нас и при вида на съществото пришпориха конете си за атака. След няма и миг вече бяха при нас, сред пълно безредие, и само по милостта на Света Катерина не ни стъпкаха. Ако някога се бях съмнявал в храбростта на архонтовите войници, то в онзи миг се простих с тези си съмнения, защото и двете групи се нахвърлиха върху чудовището като хрътки върху елен.
Напразно. Последва ослепителен блясък и усещане за страховита горещина. Все така придържайки изпадналата в полусвяст жена, аз хукнах по улицата.
Бях решил да свърна в пряката, откъдето се бяха появили конниците, но в обхваналата ме паника (а паниката беше не само моя, а и на Текла, която пищеше в главата ми) завих твърде късно или твърде рано. Вместо на очаквания стръмен наклон към ниската част на града се озовах в малък двор без изход, оформен върху издадена от скалната стена каменна платформа. Докато разбера какво се е объркало, съществото, смалило се пак до разкривената си лилипутска форма, но излъчващо ужасяваща и видима енергия, запречи единствения вход към двора.
На слабата звездна светлина можеше да мине и за изгърбен старец в черно палто, но никога не бях изпитвал такъв ужас, с какъвто ме изпълни видът му. В дъното на двора имаше колиба — по-голяма от покритата кошара, където живееха в страдание болното момиче и брат му, но построена по същия начин, от кал и тръстика. Изритах вратата й и влетях в малкия, подобен на заешка дупка лабиринт от отвратителни стаички, втурнах се през първата във втора, оттам в трета, където спяха половин дузина мъже и жени, от нея в четвърта — където ме чакаше прозорец, гледащ към ширналия се град в ниското, почти като моята собствена амбразура във Винкулата. Това беше краят, най-вътрешната стая в къщата, и висеше като лястовиче гнездо над пропаст, която в онзи миг ми се стори бездънна.
Откъм предната стая се чуваха гневните гласове на хората, които бях събудил. Вратата се отвори с трясък, но който и да бе дошъл да изхвърли натрапника, явно бе видял блясъка на Терминус Ест, така че спря като закован, изпсува и се обърна. Миг по-късно се чу писък и разбрах, че огненото същество вече е в колибата.
Опитах се да изправя жената, но тя се срина в краката ми. От другата страна на прозореца нямаше нищо — плетът на стената свършваше няколко лакътя по-надолу, а трегерите, поддържащи пода, не стърчаха напред. Отгоре надвисналият покрив от изгнила тръстика не предлагаше повече опора за ръцете ми от някоя паяжина. Докато се мъчех да го достигна, ме заля светлинен порой, който унищожи всички цветове и хвърли сенки, тъмни като графитеночерното на плаща ми, сенки като пукнатини във вселената. Знаех, че или трябва да се бия и да умра, както бяха направили конниците, или да скоча, така че се завъртях с лице към нещото, което бе дошло да ме убие.
То още беше в предната стая, но го виждах през вратата, разтворило се както преди, на улицата. Изгореният наполовина труп на някаква бедна старица лежеше на каменния под пред него. Съществото сякаш се сгъна над тялото и мога да се закълна, че в движението му се четеше нещо подобно на любопитство. Плътта на старицата се покри с мехури и се напука като месо на скара, после се отдели от костите. Миг по-късно дори и костите се бяха превърнали в белезникава пепел, която съществото разрита по пътя си към мен.
Вярвам, че Терминус Ест е най-доброто острие, изковавано някога, но знаех, че не ще постигне нищо срещу силата, помела толкова много кавалеристи. Хвърлих го настрани с неясната надежда някой да го намери и да го върне на учителя Палемон и извадих Нокътя от торбичката, която висеше шията ми.
Нокътя беше последната ми, макар и слаба надежда, но само секунда ми бе нужна да разбера, че и той не ще оправдае очакванията ми. По какъвто и начин съществото да осезаваше света наоколо си (а по движенията му бях заключил, че е почти сляпо на Ърт), то виждаше ясно скъпоценния камък и не се страхуваше от него. Бавният му ход прерасна в бързо и целенасочено движение напред. Стигна до прага… закълби се дим, нещо изтрещя и съществото изчезна. Светлина избликна изотдолу, през дупката, която то бе прогорило в тънкия под, който започваше там, където свършваше каменната издатина. Отначало беше безцветната светлина на съществото, последвана от бързо менящи се пастелни цветове — електриково, зюмбюлено и тъмнорозово. Сетне само бледата червеникава светлина на подскачащи пламъци.