10
ОЛОВО
Имаше един миг, когато си помислих, че ще пропадна през зейналата дупка в средата на малката стая, преди да съм си прибрал Терминус Ест и да съм изнесъл на безопасно място ханджийката на „Патешкото гнездо“, и още един, когато ме обзе увереност, че всичко ще се срути — и нестабилната постройка, и ние заедно с нея.
Въпреки това се измъкнахме някак. Когато се добрахме до улицата, там нямаше никого — войниците несъмнено бяха запрашили към пожара в ниското, а ужасените граждани се бяха заключили в къщите си. Подхванах жената и макар все още да беше твърде ужасена, за да отговори смислено на въпросите ми, я оставих да води — както и бях предположил, тя ме заведе право в странноприемницата си.
Доркас спеше. Не я събудих, а седнах в мрака на едно ниско столче до леглото й, край което сега имаше и малка маса — колкото да побере чашата и бутилката, които бях донесъл от общото помещение долу. Не знам какво беше виното, но в устата си го усещах силно — и слабо като вода, преглътнех ли го. Докато Доркас се събуди, вече бях преполовил бутилката, но ефектът не беше по-различен, отколкото ако бях изпил същото количество шербет.
Тя се надигна стреснато, после пак отпусна глава на възглавницата.
— Севериън. Трябваше да се сетя, че си ти.
— Не исках да те стресна — казах аз. — Дойдох да видя как си.
— Много мило. Само че всеки път, като се събудя, ми се струва, че си приведен над мен. — За миг затвори очи. — Съзнаваш ли колко безшумни са стъпките ти с тези твои меки подметки? Това е една от причините хората да се боят от теб.
— Веднъж ми каза, че ти приличам на вампир, защото ядях нар и устните ми се бяха боядисали в червено. Тогава това ни се стори смешно. Помниш ли? — (Тогава бяхме на едно поле в границите на Несус, бяхме спали край театъра на доктор Талос, а на сутринта пирувахме с плодовете, разпилени по земята от публиката, която си беше плюла на петите предната вечер.)
— Да — каза Доркас. — Искаш пак да се засмея, нали? Боя се обаче, че повече никога не ще мога да се смея.
— Искаш ли вино? Дадоха ми го безплатно и не е толкова лошо, колкото очаквах.
— За да ме развесели ли? Не. Според мен човек трябва да пие само когато му е весело. Иначе в чашата ще намери още скръб и нищо друго.
— Една глътка поне. Ханджийката ми каза, че ти е било лошо и цял ден не си хапнала.
Златната глава на Доркас се размърда върху възглавницата, когато тя се обърна да ме погледне. И понеже изглеждаше напълно будна, си позволих да запаля свещта.
Тя каза:
— Носиш дрехата си. Сигурно си я уплашил до смърт.
— Не, не от мен се беше уплашила. В момента се налива с каквото намери.
— Държа се добре с мен — много е мила. Не я съди, че е решила да пие по това време.
— Не я съдя. Няма ли все пак да хапнеш нещо? В кухнята сигурно има храна, ще накарам ханджийката да донесе от всичко и ще върна нещата, които не ти харесат.
Нещо в думите ми накара Доркас да се усмихне едва-едва.
— Цял ден връщам храната. Това е имала предвид, когато ти е казала, че ми е било лошо. Или беше по-конкретна? Повръщах. Мислех, че миризмата още се усеща, макар че бедната женица почисти, колкото можа.
Доркас млъкна за миг и подуши въздуха.
— На какво ми мирише? Опърлен плат? Сигурно е от свещта, но едва ли ще можеш да подрежеш фитила с този твой огромен меч.
— Предполагам, че е от плаща ми — казах аз. — Озовах се твърде близо до един огън.
— Бих те помолила да отвориш прозореца, но виждам, че вече е отворен. Течението май ти пречи. Свещта пращи от него. Замайва ли ти се главата от треперливите сенки?
— Не — казах аз. — Не е проблем, стига да не гледаш право в пламъка.
— Ако се съди по изражението ти, в момента се чувстваш така, както се чувствам аз винаги когато съм близо до вода.
— Следобеда те заварих да седиш досами брега на реката.
— Знам — каза Доркас и се умълча. Мълчанието й се проточи толкова много, че се уплаших дали някога ще проговори пак и дали патологичната мълчаливост (вече бях сигурен, че става въпрос точно за това), която я бе обладала преди, не се е върнала.