Накрая казах:
— Изненадах се да те видя там — помня, че се вгледах няколко пъти, макар именно теб да търсех.
— Повръщах, Севериън. Казах ти вече, нали?
— Да, каза ми.
— Знаеш ли какво повърнах?
Взираше се в ниския таван и ме обзе усещането, че там има друг Севериън, нежният и дори благороден Севериън, който съществуваше единствено в нейните представи. Всички ние, струва ми се, когато си мислим, че говорим най-доверително с друг човек, всъщност се обръщаме към представата, която имаме за човека, с когото си мислим, че говорим. Но това беше нещо повече — чувствах, че Доркас би продължила да говори, дори ако излезех от стаята.
— Не — отговорих аз. — Вода?
— Топчета. За стрелба с прашка.
Реших, че се изразява метафорично, и казах:
— Трябва да е било много неприятно.
Главата й се завъртя отново върху възглавницата и вече виждах сините й очи с разширени зеници. Бяха толкова празни, че можеха да минат за две миниатюрни призрачета.
— Топчета за прашка, мили мой Севериън. Тежки парченца метал, всяко колкото ядка, малко по-късо от палеца ми и с врязана в него думата „удар“. Избълвах ги и те изтракаха в кофата, а аз посегнах — пъхнах ръка в мръсотията, която излезе заедно с тях, и ги извадих да ги разгледам. Жената, която държи странноприемницата, дойде и изнесе кофата, но аз вече ги бях почистила и скрила. Две са, в чекмеджето на масата. Тя я донесе заедно с вечерята. Искаш ли да ги видиш? Отвори го.
Нямах представа за какво говори и я попитах дали мисли, че някой се е опитал да я отрови.
— Не. Няма ли да отвориш чекмеджето? Нали си смел. Не искаш ли да ги видиш?
— Вярвам ти. Щом казваш, че в чекмеджето има топчета за прашка, значи наистина са там.
— Но не вярваш, че съм ги повърнала. Не те виня. Нямаше ли някаква приказка за дъщерята на ловец, която била благословена от пардал и проговорела ли, от устата й се сипел черен кехлибар? А после снаха й й откраднала благословията, само че от нейната уста изскачали жаби? Помня, че съм чувала да я разказват, но тогава ми се стори нелепа.
— Как може някой да повръща олово?
Доркас се засмя, но в смеха й нямаше веселие.
— Лесно. Много, много лесно. Знаеш ли какво видях днес? Знаеш ли защо не можех да говоря с теб, когато ме намери? А аз наистина не можех, Севериън, кълна ти се. Ти си помисли, че просто съм ти сърдита, или се инатя, знам. Но не беше така — бях се превърнала в нещо подобно на камък, безсловесна, защото нищо нямаше значение, а и сега не съм сигурна, че не е така. Съжалявам обаче за онова, дето казах — че не си смел. Смел си, знам. Само дето не изглежда смело, когато правиш разни неща на бедните затворници тук. Беше толкова смел, когато се би с Аджилус, и по-късно, когато за малко да се сбиеш с Баландерс, защото мислехме, че ще убие Йолента…
Отново се умълча, после въздъхна.
— О, Севериън, толкова съм уморена.
— Исках да поговоря с теб за това — казах аз. — За затворниците. Искам да разбереш, дори и да не можеш да ми простиш. Това ми е професията, нещото, за което са ме обучавали още от детските ми години. — Наведох се и хванах ръката й. Стори ми се крехка като пойна птичка.
— И преди си ми го казвал. Разбирам, наистина.
— И мога да го правя добре. Доркас, точно това не разбираш. Изтезанията и екзекуциите са изкуство и аз притежавам усета, дарбата, благословията. Този меч и всички инструменти, които използваме, оживяват в ръцете ми. Ако бях останал в Цитаделата, можех да стана учител. Доркас, слушаш ли ме? Разбираш ли нещо от това, което ти говоря?
— Да — каза тя. — Донякъде, да. Обаче съм жадна. Ако си приключил с пиенето, налей ми малко вино, моля те.
Налях чашата едва наполовина, от страх че може да я разлее върху постелките.
Тя седна в леглото — не бях сигурен, че ще може да го направи, докато не ме опроверга с действията си — надигна стъклената чаша и когато я пресуши до дъно, я метна през прозореца. Чух как се строши на улицата долу.
— Не искам да пиеш след мен — каза тя. — А знаех, че ще го направиш, ако не изхвърля чашата.
— Значи смяташ, че каквото и да ти има, е заразно?
Тя отново се засмя.
— Да, но ти вече си го прихванал. Заразил си се от майка си. Със смърт. Севериън, ти така и не ме попита какво съм видяла днес.
11
РЪКАТА НА МИНАЛОТО
Щом Доркас каза: „Ти така и не ме попита какво съм видяла днес“, осъзнах, че през цялото време съм се опитвал да насоча разговора в друга посока. Имах предчувствието, че ще се окаже нещо, което на мен ще ми се стори напълно безсмислено и на което Доркас придава огромно значение, така както лудите вярват, че проходите, издълбани от червеите под кората на повалените дървета, са свръхестествено послание. Казах: