— Реших, че ще е по-добре да не мислиш за това, каквото и да е то, и реших да ти помогна, като не зачеквам темата.
— Да, несъмнено, стига да беше възможно. Беше стол.
— Стол?
— Стар стол. И маса, и още няколко неща. Изглежда, че на Стругарската улица има магазин, който продава стари мебели на еклектиците и на онези от кореняците, които са попили достатъчно от културата ни, за да им трябват мебели. Тук няма откъде да се задоволи търсенето, така че един-два пъти годишно собственикът и синовете му ходят до Несус — в изоставените южни райони — и натоварват кораба си със стари неща. Говорих с него и знам всичко за това. Там има десетки хиляди празни къщи. Някои са се порутили отдавна, но други си стоят, както са ги изоставили собствениците им. Повечето са плячкосани, но все още може да се намери сребро и по някое и друго бижу. И макар повечето да са празни, изнеслите се собственици все са оставили по нещо след себе си.
Усетих, че всеки момент ще заплаче, и се наведох да я погаля по челото. Тя ми даде да разбера, че не иска да го правя, и легна отново на леглото, както преди.
— В някои от къщите си стоят всички мебели. Тези били най-добрите, така каза той. Според него малка част от семействата, или може би някои от хората, живеещи сами, били останали и след като кварталът загинал. Били твърде стари да се местят, или пък инатът им е бил голям. Мислих за това и съм сигурна, че някои от тях са имали нещо, което не са могли да изоставят. Гроб, навярно. Заковали с дъски прозорците си срещу крадците и си взели кучета, или по-лоши неща, които да ги пазят. Накрая все пак се преместили — или умрели, а животните пазачи изяли труповете им и избягали. Сега обаче там нямало никой, дори плячкаджии, освен онзи човек и синовете му.
— Сигурно има много стари столове — казах аз.
— Не и като онзи. Знаех всичко за него — резбата по краката и дори шарките на фурнира по облегалките за ръцете. Толкова си спомних тогава. А после, тук, когато повърнах онези парчета олово — като твърди, тежки семена — тогава разбрах. Помниш ли когато излязохме от Ботаническата градина, Севериън? Ти, Аджиа и аз излязохме от огромния стъклен вивариум и ти нае лодка, която да ни прекара от острова до брега, а реката беше пълна с ненуфари със сини цветове и лъскави зелени листа. Техните семена са точно такива — твърди, тежки и тъмни, и съм чувала, че потъват на дъното на Гиол и остават там цели епохи. Но окажат ли се близо до повърхността, покълват независимо колко са стари, така че цветовете от едно отминало хилядолетие разцъфват отново.
— И аз съм чувал за това — казах. — Но не виждам какво значение може да има това за мен или за теб.
Доркас лежеше неподвижно, но гласът й потрепна:
— Каква е силата, която ги призовава отново? Можеш ли да го обясниш?
— Слънчевата светлина, предполагам… не, не мога да го обясня.
— А няма ли друг източник на слънчева светлина освен слънцето?
Тогава разбрах какво има предвид, макар че нещо у мен не можеше да го приеме.
— Когато онзи човек — Хилдегрин, срещнахме го повторно на покрива на гробницата в разрушения каменен град — когато ни прекарваше през Езерото на птиците, той ни разказа за милионите мъртъвци, чиито тела били потопени във водите на езерото. Как така са потънали, Севериън? Труповете плават по повърхността. Как са им придали нужната тежест? Аз не знам. А ти?
Аз знаех.
— Вкарват оловни сачми в гърлата им.
— И аз така си помислих. — Гласът й беше станал толкова слаб, че с мъка я чувах, макар стаичката да тънеше в тишина. — Не, сигурна бях, знаех. Разбрах го, когато ги видях.
— Мислиш, че Нокътя те е съживил?
Доркас кимна.
— Случвало се е да действа, признавам. Но само когато го извадя, а и тогава невинаги. Когато ме извади от водата в Градината на вечния сън, той е бил в чантата ми — по онова време дори още не знаех, че е у мен.
— Севериън, веднъж ми позволи да го подържа. Може ли и сега да го видя?
Извадих го от меката торбичка и го вдигнах. Сините огньове изглеждаха задрямали, но зловещата кука в центъра му, от която бе получил името си, се виждаше. Доркас протегна ръка, но аз поклатих глава, защото си спомних за винената чаша.
— Мислиш, че ще му направя нещо, нали? Няма. Би било светотатство.