— Ако вярваш в онова, което каза, а аз смятам, че вярваш, значи би трябвало да го мразиш, задето те е върнал от…
— От смъртта. — Пак бе вперила поглед в тавана и се усмихваше, сякаш двамата споделяха някаква голяма и нелепа тайна. — Кажи го. Няма да те заболи.
— От съня — казах аз. — Защото, щом човек може да бъде върнат оттам, значи не е смърт — или поне смъртта, както сме я разбирали винаги, смъртта, която имаме предвид, когато кажем „смърт“. Макар да признавам, че все още ми е почти невъзможно да повярвам, че Помирителя, мъртъв от хиляди години, би действал чрез този камък, за да връща хора от отвъдното.
Доркас не ми отвърна. Дори не бях сигурен, че ме е чула.
— Спомена Хилдегрин — продължих аз, — и как ни прекара през езерото с лодката си, за да откъснем аверна. Помниш ли какво каза той за смъртта? Каза, че била добър приятел на птиците. Може би още тогава е трябвало да разберем, че такава смърт не може да е същата като смъртта, която си представяме ние.
— Ако кажа, че вярвам на всичко това, ще ме позволиш ли да подържа Нокътя?
Отново поклатих глава.
Доркас не гледаше към мен, но явно бе видяла движението на сянката ми, или пък нейният въображаем Севериън на тавана също бе поклатил глава.
— Добре де, прав си — канех се да го унищожа, стига да ми беше по силите. Да ти кажа ли в какво вярвам наистина? Вярвам, че съм била мъртва — не заспала, а мъртва. Че целият ми живот се е случил много, много отдавна, когато съм живяла със съпруга си над едно малко магазинче и съм се грижила за детето ни. Че този твой Помирител, дошъл много, много отдавна, е бил авантюрист от някоя от древните раси, надживели всеобщата смърт. — Ръцете й стиснаха одеялото. — Питам те, Севериън, когато той дойде пак, няма ли да е под името „Новото слънце“? Не ти ли звучи логично? Вярвам, че при идването си е донесъл нещо, което има същата власт над времето, каквато се твърди, че огледалата на отец Инар имат над разстоянията. И това нещо е твоят скъпоценен камък.
Млъкна, обърна глава към мен и ме изгледа предизвикателно. Не казах нищо и тя продължи:
— Севериън, когато си върнал улана към живот, Нокътя просто е изкривил неговото, време до точката, когато още е бил жив. Когато си изцерил наполовина раните на приятеля си, Нокътя е превил времето до момент, в който те са щели да бъдат наполовина изцерени. А когато си паднал в блатото в Градината на вечния сън, Нокътя сигурно ме е докоснал, или почти ме е докоснал, и за мен времето се е върнало към времето, когато съм живяла, така че оживях отново. Но съм била мъртва. От дълго, дълго време съм била мъртва — сбръчкан труп, съхранен в кафявата вода. И има нещо у мен, което още е мъртво.
— Има нещо у всички ни, което винаги е било мъртво — казах аз. — Пък дори и само защото знаем, че сме смъртни. Всички ние, с изключение на съвсем малките деца.
— Смятам да се върна, Севериън. Сега го знам и точно това се опитвах да ти кажа. Трябва да се върна и да разбера коя към била, къде съм живяла и какво се е случило с мен. Знам, че не можеш да дойдеш с мен…
Кимнах.
— И не те и моля. Даже не искам да идваш. Обичам те, но ти си още една смърт, смърт, с която се сприятелих, както със старата смърт в езерото, но все пак смърт. Не искам смъртта да идва с мен, когато отида да търся живота си.
— Разбирам — казах аз.
— Детето ми може още да е живо — старец, навярно, но все още жив. Трябва да разбера.
— Да — казах аз. Но не се сдържах и добавих: — Преди ми казваше, че не съм смърт. И че не трябва да позволявам на другите да ми втълпяват тази мисъл. Бяхме отвъд овощната градина в Двореца на Самодържеца. Помниш ли?
— За мен ти беше смърт — каза тя. — Хванах се в капана, за който сама те предупреждавах, ако така предпочиташ. Може и да не си смърт, но ще си останеш какъвто си — инквизитор и хищник, и ръцете ти ще се къпят в кръв. Щом си спомняш толкова добре времето, което прекарахме в Двореца на Самодържеца, може би… не мога да го кажа. Помирителя, или Нокътя, или Неръкотворния ми направи това. Не ти.
— За какво говориш? — попитах аз.
— Доктор Талос ни даде пари, на двама ни, на горската полянка, след като се махнахме от Двореца. Пари, които някакъв дворцов служител му дал като плата за представлението. Понеже пътувахме, ти ги дадох всичките. Може ли да ми ги върнеш сега? Ще ми трябват. Не всичките, някаква част поне.
Изсипах на масата парите, които носех в чантата си. Бяха не по-малко от онези, които тя ми беше дала, дори малко повече.
— Благодаря ти — каза тя. — На теб няма ли да ти трябват?
— Не колкото на теб. Пък и те са си твои.
— Ще тръгна утре, ако се чувствам достатъчно силна. Или най-късно вдругиден, без значение как се чувствам. Сигурно не знаеш колко често има лодки надолу по реката?