— Колкото често поискаш. Просто ги избутваш във водата, а реката има грижата за останалото.
— Това не е в твой стил, Севериън, или поне не точно. Повече прилича на нещо, което би казал твоят приятел Йонас, ако съдя по онова, което си ми разказвал за него. Което ми напомня, че не си първият ми посетител за днес. Нашият приятел — или твой поне, — Хетор, беше тук. Не го ли намираш за смешно? Извинявай, просто исках да сменя темата.
— На него му е приятно. Приятно му е да ме гледа.
— Хиляди хора те гледат, когато изпълняваш публично присъди, а и на самия теб ти е приятно.
— Идват единствено с цел да се ужасят, така че по-късно да се поздравяват, че все още са живи. И защото им харесва възбудата, тръпката да не знаят дали осъденият ще се пречупи, или пък няма да стане някоя беля и всичко да потъне в кръв. На мен ми харесва да прилагам умението си, единственото истинско умение, което притежавам — приятно ми е да изпипвам нещата. Хетор търси нещо друго.
— Болката?
— Да, болката, но и още нещо.
— Той те боготвори, знаеш ли? — каза Доркас. — Поговорихме си и останах с впечатлението, че би влязъл и в огъня, ако му кажеш. — Сигурно съм примижал при тези й думи, защото тя продължи: — Става ти зле от всичките тези приказки за Хетор, нали? Един болник стига. Дай да говорим за нещо друго.
— Не ми става чак толкова зле, колкото ти е на теб, не. Но стане ли въпрос за Хетор, винаги си го представям по един и същи начин — както го видях от ешафода, със зяпнала уста, а очите му…
Тя се размърда неспокойно.
— Да, очите му — тази вечер пак ги видях. Мъртви очи, макар че едва ли ми прилича точно на мен да го кажа. Очи на труп. Имаш усещането, че ако ги пипнеш, ще се окажат сухи като камъчета и въобще няма да потръпнат под пръста ти.
— Не е това. Когато бях на ешафода в Салтус и погледнах надолу, очите му танцуваха. Ти каза, че понякога очите му ти приличали на мъртвешки. Никога ли не си се поглеждала в огледало? Собствените ти очи не са очите на мъртва жена.
— Може и да не са. — Доркас замълча за миг. — Преди казваше, че са красиви.
— Не се ли радваш, че си жива? Дори ако съпругът ти е мъртъв и детето ти е мъртво, а къщата, в която си живяла, е разрушена — ако всички тези неща наистина са така, — не те ли изпълва с радост фактът, че отново си тук? Не си призрак, нито завърнал се дух като онези, които видяхме в разрушения град. Виж се в огледалото. Или, ако не искаш да направиш това, огледай се в моето лице, или в лицето на който и да е мъж, и виж каква си.
Доркас приседна, още по-бавно и предпазливо, отколкото когато се бе изправила да изпие виното, но този път спусна крака от леглото и видях, че е гола под тънкото одеяло. Преди да се разболее Йолента кожата й се бе отличавала с изключително съвършенство, гладка и мека като глазурата на торта. Кожата на Доркас беше обсипана с миниатюрни златни лунички, а самата тя беше толкова стройна, че костната й структура личеше под плътта. И въпреки това желаех нея повече с несъвършенствата й, отколкото Йолента с нейното изобилие и мекота. Макар да съзнавах колко осъдително би било да й се натрапя или дори да я убедя да се отвори за мен сега, когато беше болна, а аз бях на път да я напусна, все пак усетих страстта да се размърдва в мен. Колкото и много да обичам една жена — или колкото и малко, — установил съм, че най-силно я желая тогава, когато не мога да я имам. Но чувствата ми към Доркас бяха по-силни от това, и по-сложни. Макар и за кратко, тя се беше превърнала в най-близкия приятел, който бях имал, и начинът по който се притежавахме един друг, от трескавата страст в преустроения ни склад в Несус до дългите ни и лениви любовни игри във Винкулата, бяха характерна проява както на любовта ни, така и на приятелството, което ни свързваше.
— Плачеш — казах аз. — Искаш ли да си тръгна?
Тя поклати глава и тогава, сякаш не можеше повече да удържа думите, които напираха да се излеят, прошепна:
— О, ще дойдеш ли с мен, Севериън? Не го говорех сериозно. Ще дойдеш ли? Ще дойдеш ли с мен?
— Не мога.
Тя се отпусна в тясното легло, някак още по-дребничка, като дете.
— Знам. Имаш дълг към гилдията си. Не можеш отново да я предадеш и да се погледнеш в очите, а аз няма и да те моля. Само дето така и не се отказах докрай от надеждата, че ще го направиш.
Поклатих глава както преди.
— Трябва да се махна от града…
— Севериън!
— И да тръгна на север. Твоят път е на юг, а ако тръгна с теб, по петите ще ни подгонят лодки, пълни с войници.