— Севериън, какво е станало? — Лицето й беше спокойно, но очите й се бяха разширили неимоверно.
— Освободих една жена. Трябваше да я удуша и да хвърля тялото й в Асис. Нищо не ми пречеше да го направя — не чувствах нищо към нея, почти нищо, а и нямаше да е трудно. Но когато останах сам с нея, се сетих за Текла. Бяхме в една малка беседка зад жив плет досами водата. Ръцете ми бяха на шията й, когато се сетих за Текла и колко силно ми се искаше да я освободя. Но не намерих начин да го направя. Разказвал ли съм ти за това?
Доркас поклати глава.
— Навсякъде имаше братя, по най-краткия маршрут трябваше да мина покрай петима, и всички ни познаваха, както мен, така и нея. — (Текла беше започнала да пищи някъде в нишите на съзнанието ми.) — Всъщност достатъчно би било да им кажа, че учителят Гурлойс ми е наредил да я заведа при него. Но това означаваше, че трябва да избягам с нея, а по онова време все още държах да остана в гилдията. Не съм я обичал достатъчно.
— Това вече е минало — каза Доркас. — Освен това смъртта не е толкова ужасна, колкото си я представяш ти, Севериън. — Бяхме си сменили ролите, като повечето деца, които се утешават едно друго.
Свих рамене. Призракът, който бях изял на Водалусовия банкет, отново се беше поуспокоил — усещах дългите й, хладни пръсти да шарят по мозъка ми и макар да не можех да се вгъна навътре в собствения си череп и да я видя, знаех, че дълбоките й виолетови очи са зад моите. Нужно ми бе усилие да не заговоря с нейния глас:
— Както и да е, бях там с жената, в беседката, и бяхме сами. Казваше се Сириака. Знаех, или най-малкото предполагах, че знае къде са Пелерините — за известно време е живяла с тях. Има безшумни начини за изтезаване, които не изискват инструменти, и макар да не са зрелищни, са доста ефективни. Бръкваш в тялото и въздействаш директно върху нервите на клиента. Канех се да използвам способа, който наричаме Пръчката на Хумбаба, но още не я бях докоснал, когато тя ми каза. Пелерините са близо до прохода Орития, където се грижат за ранените. Каза, че получила писмо, само преди седмица, от нейна позната от ордена…
12
ПО СТЪПКИТЕ НА ВОДАТА
Покривът на беседката изглеждаше солиден, но стените й бяха от най-обикновени дървени решетки и вътрешността се засланяше повече от високата горска папрат, отколкото от изящните летви. Лунните лъчи се процеждаха вътре и се вливаха през входа, отразени от бързата вода навън. Виждах страха по лицето на Сириака, както и знанието, че единствената й надежда е да съм запазил някакви чувства към нея. Аз пък знаех, че няма надежда, защото не изпитвах нищо.
— При лагера на Самодържеца — повтори тя. — Така ми писа Ейнхилдис. В Орития, близо до изворите на Гиол. Но трябва да внимаваш, ако отидеш там да върнеш книгата — пише и че някъде на север са кацнали какогени.
Вгледах се в нея, като се опитвах да преценя дали ме лъже.
— Така пише Ейнхилдис. Сигурно са искали да избегнат огледалата в Двореца на Самодържеца, така че да избягат от погледа му. По принцип той е техен слуга, но понякога се държи, сякаш е обратното.
Разтърсих я.
— Ти подиграваш ли се с мен? Самодържеца да им слугува?
— Моля те! О, моля те…
Пуснах я.
— Всички… Еребус! Извини ме. — Ридаеше и макар да лежеше в сянка, усетих, че бърше очите и носа си с крайчеца на червената роба. — Всички го знаят освен пеоните, както и обикновените мъже и жени. Всички благородници и дори повечето от оптиматите и, разбира се, ликуващите, винаги са го знаели. Никога не съм виждала Самодържеца, но са ми казвали, че той, Вицекралят на Новото слънце, не е много по-висок от мен. Мислиш ли, че нашите горди ликуващи биха позволили на такъв да ги управлява, ако нямаше силен гръб?
— Виждал съм го — казах аз, — и съм се чудил за това. — Потърсих потвърждение на думите й в спомените на Текла, но открих само слухове.
— Ще ми разкажеш ли за него? Моля те, Севериън, преди да…
— Не, не сега. Но защо какогените да са заплаха за мен?
— Защото Самодържеца със сигурност ще прати потери да ги издирят, а навярно и тукашният архонт също. Всеки, когото открият близо до тях, ще сметнат за техен шпионин, или още по-лошо, ще решат, че ги издирва с надеждата да ги вербува за някакъв заговор срещу Фениксовия трон.
— Разбирам.
— Севериън, не ме убивай. Умолявам те. Не съм добра жена — никога не съм била добра жена, още откакто оставих Пелерините, и не съм готова да се изправя лице в лице със смъртта.
Попитах я:
— Какво си направила, между другото? Защо Абдиесус иска смъртта ти? Знаеш ли? — Няма нищо по-лесно от това да удушиш човек със слаби вратни мускули и аз вече раздвижвах ръце за задачата. В същото време ми се искаше да можех да използвам Терминус Ест вместо това.