— Просто обичах твърде много мъже освен съпруга си.
Сякаш задвижена от спомена за онези прегръдки, тя стана и тръгна към мен. Лунната светлина обля отново лицето й. Очите й грееха от непролети сълзи.
— Той беше жесток към мен, толкова жесток, след като се оженихме… така че си намерих любовник, напук на него, а после друг…
(Гласът й спадна и едва чувах думите й.)
— Докато накрая новите любовници се превърнаха в навик, в начин да минават дните и в знак, че не съм позволила целият ми живот да се изниже между пръстите ми, знак, че все още съм достатъчно млада мъжете да ми носят дарове, достатъчно млада мъжете все още да галят с охота косите ми. В крайна сметка нали точно заради това оставих Пелерините? — Замълча, сякаш да събере силите си. — Знаеш ли на колко години съм? Казах ли ти?
— Не — отвърнах аз.
— Тогава и сега няма да ти кажа. Но мога кажи-речи да ти бъда майка. Ако бях заченала година-две след като узрях. Бяхме далеч на юг, където огромният лед, целият в синьо и бяло, плава по черни морета. Имаше един малък хълм, където често стоях, гледах към хоризонта и си мечтаех за топли дрехи и как тръгвам по леда с храна и обучена птица, каквато всъщност така и не ми дадоха, макар много да исках, мечтаех си да насоча мой собствен леден остров на север до един остров с палми, където ще открия руините на замък, издигнат в зората на света. Ти сигурно си се родил тогава, когато аз стоях сама на леда. Защо едно въображаемо дете да не се е родило по време на въображаемо пътуване? Щеше да пораснеш, ловейки риба и плувайки във води по-топли от мляко.
— Жените не ги убиват защото са били неверни, освен ако не умрат от ръката на някой разгневен съпруг — казах аз.
Сириака въздъхна и се отърси от бленуването си.
— Сред земевладелците в околността съпругът ми е един от малкото, които поддържат архонта. Другите се надяват, че като не му се подчиняват, доколкото им стига куражът, и като подклаждат недоволство сред еклектиците, могат да убедят Самодържеца да го смени. Аз направих съпруга си за посмешище — а чрез него приятелите му и архонта.
Понеже Текла беше вътре в мен, аз видях селската вила — нещо средно между имение и форт, с многобройни стаи, останали почти непроменени през последните двеста години. Чух цвъртежа на дамите и тежките стъпки на ловците, зова на рог през прозорците и дълбокия лай на ловджийските хрътки. В този свят Текла се бе надявала да се оттегли и аз изпитах жал към тази жена, която е била заставена да се оттегли там, без преди това да опознае обществото в неговото разнообразие.
Точно както стаята на инквизитора от пиесата на доктор Талос, с високата си съдийска скамейка, се спотайваше нейде в най-ниското ниво на Двореца на Самодържеца, така в най-прашасалите кътчета на мозъците ни всеки от нас си има тезгях, върху който отброяваме с мъка дълговете на миналото и ги плащаме с обезценената валута на настоящето. На този тезгях аз погасих дълга си към живота на Текла с този на Сириака.
Когато я изведох от беседката, тя реши, знам го, че смятам да я убия на самия бряг. Вместо това аз й посочих реката.
— Асис тече бързо на юг, където се влива в пороя на Гиол, която продължава по-бавно към Несус, а накрая се влива в южното море. Един беглец може да се скрие завинаги в лабиринта на Несус, защото улиците, дворовете и къщите там нямат чет, а хора от всички земи и с всякакъв цвят на лицето пълнят улиците му. Ако можеше да отидеш там, както си облечена сега, без приятели и пари, би ли го направила?
Тя кимна с побеляла от напрежение ръка върху гърлото си.
— Все още няма бариера за лодки при Капулус — Абдиесус знае, че няма опасност да го нападнат срещу течението поне до средата на лятото. Но ще трябва да минеш под ниските арки и може да се удавиш. Дори и да стигнеш в Несус, ще трябва да работиш за прехраната си — да переш чуждо, може би, или да готвиш.
— Мога да правя прически и да шия. Севериън, чувала съм, че понякога, като последно и най-ужасно изтезание, казвате на затворничката, че ще я освободите. Ако това ми правиш сега, умолявам те да престанеш. Отиде достатъчно далеч.
— Това го правят калугерите или някои други религиозни функционери. Никой от нашите клиенти не би ни повярвал. Но искам да съм сигурен, че няма да проявиш глупостта да се върнеш вкъщи или да потърсиш прошка от архонта.
— Глупачка съм, вярно е — каза Сириака. — Но дори глупачка като мен не би го направила, кълна се.
Тръгнахме по брега и стигнахме до стълбите, където часовите пропускаха гостите на архонта и където чакаха завързани малките, боядисани в ярки цветове лодки за разходки. Казах на един от войниците, че искаме да се спуснем по реката, и го попитах дали ще е трудно да наемем гребци, които да ни върнат срещу течението. Той каза, че ако искаме, може да оставим лодката при Капулус и да се върнем с фиакър. Когато ни обърна гръб и поднови раздумката си със своя другар, аз се престорих, че оглеждам лодките, и отвързах онази, която беше най-далеч от факлите на стражевия пост.