Доркас каза:
— Излиза, че ти поемаш на север като беглец, а аз ти взех всичките пари.
— Няма да ми трябват много, а и ще намеря още. — Станах.
— Вземи поне половината. — Когато поклатих глава, каза: — Вземи два кризоса. Аз мога да проституирам, ако ножът опре до кокала, или да открадна.
— Ако откраднеш, ще ти отрежат ръката. По-добре аз да режа ръце срещу вечерята си, отколкото ти да се простиш с твоите за същата цел.
Понечих да си тръгна, ала тя скочи от леглото и ме дръпна за плаща.
— Отваряй си очите, Севериън. В града върлува нещо — Хетор го нарече „саламандър“. Не знам какво е, но изгаря жертвите си.
Казах й, че много повече ме е страх от войниците на архонта, отколкото от саламандъра, и си тръгнах преди да е казала още нещо. Но докато се изкачвах задъхан по една тясна уличка на западния бряг, която според гребците ми щяла да ме отведе право до върха на скалната стена, се замислих дали не трябва да се страхувам повече от студа в планините и от дивите зверове там, отколкото от войниците и саламандъра, взети заедно. Замислих се и за Хетор и за това как бе успял да ме последва толкова далеч на север и защо. Но повече, отколкото мислех за всяко от тези неща, мислех за Доркас и за това какво беше означавала тя за мен и аз за нея. Щеше да мине дълго време преди отново да я видя и изглежда, по някакъв начин съм усещал това още тогава. Точно както си бях вдигнал качулката, напускайки Цитаделата, така че минувачите да не зърнат усмивката ми, сега скрих лицето си в сянката й, за да не види никой сълзите, които се стичаха по бузите ми.
Два пъти бях виждал резервоара, който снабдяваше Винкулата с вода, но и двата пъти беше по дневно време. Тогава ми се беше сторил малък — квадратен басейн не по-голям от основите на къща и не по-дълбок от гроб. Под бледите лъчи на увяхващата луна ми се стори почти като езеро и дълбок като цистерната под Кулата с камбаните.
Беше на някакви си стотина крачки от стената, която защитаваше западната граница на Тракс. На стената имаше кули — едната доста близо до резервоара — и нямаше съмнение, че гарнизоните вече са получили заповед да ме задържат, опитам ли се да напусна града. Докато вървях по-рано по билото на скалата, бях зървал през равни интервали часовите, които патрулираха по стената — гребените на шлемовете им отразяваха светлика на звездите и понякога просвятваха, уловили светлината им.
Сега клечах, оглеждах града и разчитах на черния плащ и качулката да заблудят очите им. Железните решетки на сводестите порти на Капулус бяха спуснати — усещах завихрянето на Асис при сблъсъка й с тях. Това сложи край на съмненията ми — Сириака бе заловена или най-малкото забелязана. Абдиесус можеше да се постарае да я залови, а можеше и да не си даде много зор — на мен ми се струваше много вероятно да я остави да изчезне и така да не я постави в центъра на вниманието. Но мен със сигурност би заловил и би ме екзекутирал като предател, какъвто си бях.
Преместих поглед от едната вода към другата — от препускащата Асис към спокойния резервоар. Знаех отключващата дума на шлюза и я използвах. Древният механизъм пристърга, сякаш го задвижваха роби фантоми, и ето че спокойните води препуснаха на свой ред, препуснаха по-бързо от гневната Асис при сблъсъка й с Капулус. Далеч долу затворниците щяха да чуят рева и тези най-близо до входа щяха да видят бялата пяна на пороя. След миг правите щяха да бъдат до глезените във вода, а заспалите щяха да се заизправят с мъка. След още миг всички щяха да са до кръста във водата. Но бяха приковани на местата си и по-силните щяха да задържат по-слабите — надявах се никой да не се удави. Ключараните на входа щяха да напуснат поста си и да забързат по стръмната пътека към върха на скалата да видят кой си играе с резервоара.
Когато и последната вода се отцеди, чух откъртените от краката им дребни камъчета да се търкалят по склона. Затворих шлюза и се наврях в хлъзгавия почти вертикален отвор, през който току-що бе изтекла водата. Напредването ми щеше да е много по-лесно, ако не носех Терминус Ест. За да опра гръб в едната стена на тази крива коминоподобна тръба, трябваше да го сваля от рамото си, а нямаше как да го държа. Нахлузих колана му на врата си, така че мечът и ножницата му да висят, и се оправях както дойде с тежестта му. На два пъти се подхлъзвах, но ме спасяваше поредният завой на тясната тръба, а накрая, след толкова време, че ми се струваше неизбежно ключараните да не са се върнали, зърнах проблясъка на червен факелен огън и извадих Нокътя.