Никога повече нямаше да го видя да грейва толкова ярко. Светеше ослепително и докато го носех вдигнат високо през дългия тунел на Винкулата, можех само да се чудя как ръката ми не е станала на пепел. Но нито един от затворниците, струва ми се, не видя самия мен. Нокътя ги омайваше, както светлината на фенер омайва горските елени нощем — стояха неподвижно, със зяпнали усти, изпитите им, брадясали лица бяха вдигнати като в молитва, сенките им се очертаваха зад тях като врязани в метал силуети и тъмни като графитеночерното на плаща ми.
В самия край на тунела, където водата се изтичаше в дългия стръмен канал, водещ под Капулус, бяха приковани най-слабите и най-болните затворници. И именно там най-ясно видях силата, която им вдъхна Нокътя. Мъже и жени, които и най-старите ключарани не помнеха да са се изправяли някога, сега изглеждаха високи и силни. Махнах им за поздрав, макар да бях сигурен, че нито един от тях не ме забеляза. После прибрах Нокътя на Помирителя в торбичката му и ни обгърна нощ, в сравнение с която нощта на повърхността на Ърт би била ден.
Силната струя на водата беше почистила канала и ми беше по-лесно да се спусна по него, отколкото по тръбата под шлюза, защото макар и по-тесен, той не беше толкова стръмен и можех да лазя бързо. На дъното му имаше решетка, но както бях забелязал при една от инспекциите си, тя беше почти напълно проядена от ръжда.
13
В ПЛАНИНАТА
Пролетта беше свършила и лятото беше започнало, когато излазих в сивкавия светлик, но дори и така във високите земи никога не беше наистина топло, освен когато слънцето не се издигнеше до зенита си. Въпреки това не смеех да се спусна в долините, където се гушеха селцата, и цял ден вървях нагоре и навътре в планината, преметнал плаща си през едното рамо, така че да прилича възможно най-много на еклектическа одежда. Освен това свалих острието на Терминус Ест и го съединих отново с дръжката, но без ефеса, така че, прибран в ножницата си, отдалеч да прилича на обикновена тояга.
До обяд под краката ми беше останал само камък, и то толкова неравен, че колкото ходех, толкова се и катерех. На два пъти зървах метален проблясък далече под мен и като поглеждах надолу, виждах малки групи димарчии — препускаха в галоп по пътеки, по които повечето мъже не биха минали дори пеша, а късите им алени наметала се развяваха след тях. Не открих ядивни растения и не видях друг дивеч освен кръжащите високо в небето лешояди. Дори и да бях видял, нямаше начин да убия нещо с меча си, а друго оръжие нямах.
Всичко това звучи доста отчайващо, но истината е, че бях развълнуван от планинските гледки и обширната панорама на въздушната империя. В детството си ние не сме в състояние да оценим природните красоти, защото още не сме съхранили във въображението си нужния набор от подобни гледки, всяка с придружаващите я емоции и обстоятелства, и по тази причина възприемаме природата повърхностно, без дълбочина. Сега аз гледах увенчаните с облачни корони върхове и заедно с тях виждах Несус от конуса на кулата Матачин и Тракс от бойниците на замъка Асиез, и колкото и да се чувствах окаян, готов бях да припадна от душевна наслада.
Нощта прекарах сгушен на завет край една гола скала. Не бях ял нищо, откакто се преоблякох във Винкулата, което сега ми се струваше да е било преди седмици, ако не и години. В действителност бяха изтекли само няколко месеца, откакто бях вмъкнал един захабен кухненски нож в килията на бедната Текла и бях видял кръвта й да се процежда като сляп ален червей под вратата на килията й.
Поне бях избрал добре камъка си, ако не друго. Той спираше вятъра, така че, стига да не мърдах много, можех да си почина не по-зле, отколкото в тихия, мразовит въздух на някоя ледена пещера. Една-две стъпки в коя да е посока ме хвърляха обратно в лапите на вятъра и само за миг замръзвах до кости.
Спал бях близо час, струва ми се, без сънища, които да надживеят съня, после се събудих с усещането — което не беше сън, а онази особена безпочвена увереност, или псевдоувереност, която ни връхлита в моменти на изтощение и страх — че Хетор се навежда над мен. Струваше ми се, че усещам дъха му, вонящ и леденостуден по лицето ми, и очите му — вече не безизразни, а вперени жарко в моите. Когато се разсъних напълно, разбрах, че точиците светлина, които бях взел за зениците му, всъщност са две звезди, големи и много ярки в прозирния, чист въздух.