Опитах се отново да заспя — затворих очи и се насилих да си спомня най-топлите и уютни места, където бях спал — стаята на пътуващ брат, която ми бяха дали в нашата Кула и която ми сб беше сторила така разкошна с уединението и меките си одеяла в сравнение със спалното помещение на чираците; леглото, което веднъж бях споделил с Баландерс, чийто широк гръб бе излъчвал топлина като нагорещена печка; покоите на Текла в Двореца на Самодържеца; уютната стая в Салтус, където се бяхме настанили с Йонас.
Нищо не помогна. Не можах да заспя отново, а не смеех и да продължа по пътя си от страх да не падна в някоя пропаст в тъмното. През остатъка на нощта зяпах звездите — всъщност тогава за пръв път истински усетих величието на съзвездията, за които ни беше разказвал учителят Малрубиус, когато бях най-малкият от чираците. Колко е странно, че небето, което през деня е неподвижното платно, по което облаците се движат пред очите ни, нощем се превръща във фона, по който се движи самият Ърт, така че го усещаме как се търкаля под нас, както моряците усещат вълнението на прилива. Нея нощ усещането за това бавно въртене беше толкова силно, че главата ми се замая от дългото, непрестанно люлеене.
Силно беше и усещането ми, че небето е бездънна яма, в която вселената може да се катурне всеки момент и там да си остане. Чувал съм хора да казват, че загледат ли се твърде дълго в звездите, ги завладявало ужасяващото чувство, че нещо ги завлича. Моят собствен страх — а аз наистина усещах страх — не беше фокусиран върху далечните звезди, а по-скоро върху зейналата празнота помежду им и на моменти ме връхлиташе такава неудържима паника, че впивах премръзналите си пръсти в скалата, понеже ми се струваше, че ще падна от Ърт. Без съмнение всеки изпитва по мъничко от този страх, щом казват, че не съществува климат толкова мек, че хората охотно да спят без покрив над главите си.
Вече разказах как се събудих с мисълта за лицето на Хетор (сигурно защото често се бях сещал за Хетор, откакто говорих с Доркас) и как, отваряйки очи, открих, че от лицето му не е останало нищо освен двете ярки звезди, които се бяха вписали в него. Така че то беше с мен отначало, когато се опитах да разпозная съзвездията, чиито имена често бях виждал по страниците на книгите, макар да имах съвсем бегла представа в коя част на небето се намира всяко от тях. В началото всички звезди ми се струваха еднообразна, макар и красива маса от светлинки, като искрите, които се завихрят над огън. Разбира се, скоро видях, че някои са по-ярки от други и че цветовете им въобще не са еднакви. После, най-неочаквано, след като се бях взирал в тях доста време, очертанията на един перитон изпъкнаха толкова ясно, сякаш някой беше поръсил цялото тяло на птицата със стрити на прах диаманти. След миг отново изчезна, но скоро се върна, а с него и други форми, някои отговаряха на съзвездията, за които бях чувал, а други бяха изцяло плод на собственото ми въображение. Един гущер, или змия с глави в двата си края се открояваше особено ясно.
Когато тези небесни животни се разкриха пред взора ми, ме обзе страхопочитание пред красотата им. Но когато станаха толкова силно очевидни (а това стана твърде скоро), че вече не можех да ги отстраня по своя воля, ми внушиха такъв страх, какъвто ми внушаваше и мисълта да падна в среднощната празнота, сред която се гърчеха. Но това не беше обикновен физически и инстинктивен страх като другия, а по-скоро един вид философски ужас при мисълта за вселена, в която грубите силуети на зверове и чудовища са нарисувани с пламтящи слънца.
Покрих главата си с плаща от страх да не загубя разсъдъка си и се замислих за световете, които обикалят около тези слънца. Всички знаем, че те съществуват, някои са просто безкрайни каменни равнини, други са покрити с лед или тънат в пепел и реки от лава, както казват, че било на Абадон. Но има и много други светове, кои по-хубави, кои по-лоши, населени със същества, които или произхождат от човешкия род, или поне не са много по-различни от самите нас. Най-напред си помислих за зелени небеса, синя трева и въобще детинската екзотика, която задължително завладява мислите ни, насочим ли ги към други светове. Но след време се уморих от тези наивни представи и насочих мислите си към общества и начини на мислене съвсем различни от нашите, светове, в които всички хора, знаейки, че произлизат от една-единствена двойка колонисти, се отнасят един към друг като братя и сестри, светове, където вместо валута има чест, така че всеки се труди с цел да бъде признат за близък на някой мъж или жена, които са спасили колонията, светове, където изначалната борба между хората и зверовете е прекратена отдавна. С тези мисли дойдоха и стотина други — как се раздава справедливост, когато всички се обичат помежду си, например: как един просяк, загубил всичко освен човечността си, може да се моли за чест и по какъв начин биха могли да се обличат и хранят хора, чиито разбирания им забраняват да убиват животните.