За малко да се катурна в океан от въздух. Бойниците на замъка Асиез, от които бях зърнал нещастната Доркас, бяха нищо в сравнение с тази височина. Стената на Несус сигурно беше единственият артефакт, сътворен от човешки ръце, който можеше да й съперничи. Потокът се сурваше безшумно в пропаст, която го издухваше на миниатюрни капчици и ги претопяваше в дъга. Дърветата долу приличаха на играчки, издялани за някое момченце от любящия му баща, а в края им видях малка нива и къща, не по-голяма от речно камъче, със спирална бял дим — призракът на водната панделка, погинала при падането си — който се къдреше нагоре и изчезваше също като нея в нищото.
Спускането по скалната стена отначало ми се стори твърде лесно, защото инерцията на скока ми едва не ме беше прехвърлила през поваления ствол, а самият той висеше наполовина над ръба. Когато възстанових равновесието си обаче, задачата ми се стори непосилна. Скалната стена беше отвесна в големи участъци, поне докъдето ми стигаше погледът, и макар че навярно бих могъл да се спусна и да стигна до къщата преди мръкване, ако имах въже, аз, разбира се, нямах такова, а и във всеки случай би било глупаво от моя страна да се доверя на въже с такава огромна дължина, каквото би ми било необходимо тук.
Все пак се заех да проуча ръба на скалата и накрая открих пътечка, която, макар и много стръмна и тясна, очевидно се използваше редовно. Не смятам да занимавам читателя с всички подробности за спускането надолу, които нямат много общо с разказа ми, макар че, както не е трудно да си представи човек, по онова време те бяха ангажирали вниманието ми изцяло. Съвсем скоро разбрах, че не трябва да отклонявам поглед от самата пътека и лицето на скалата, което ми се падаше ту отляво, ту отдясно, заради острите завои на пътечката. В по-голямата си част тя се спускаше почти отвесно, а ширината й не надвишаваше един лакът, че и по-малко. На места преминаваше в стъпала, изсечени направо в скалата, а в един участък напълно изчезваше, заменена от дупки за ръцете и краката, по които се спуснах, както се слиза по дървена стълба. Тези бяха много по-лесни — обективно погледнато — от пукнатините, в които посред нощ бях вклинявал пръстите на ръцете и краката си при входа на мината на маймуночовеците и, ако не друго, сега поне ми беше спестен шокът от стрели, които да пищят покрай ушите ми. Но височината беше сто пъти по-голяма и замайваща.
Може би защото бях принуден да задържам упорито погледа си встрани от пропастта, вниманието ми се съсредоточи върху обширния образец, поднесен ми в разрез, на земната кора, по която пълзях. В древни времена — така прочетох веднъж в един от текстовете, които ми даваше учителят Палемон — сърцето на самия Ърт било живо и движенията на това живо ядро карали равнините да изригват като фонтани, а понякога за една нощ то отваряло морета между острови, които все още били един континент, когато слънцето ги било огряло за последно. Казват, че сега Ърт е мъртъв, че изстива и се свива в каменната си мантия като трупа на старица в някоя от изоставените къщи, които ми беше описала Доркас, мумифицира се в неподвижния сух въздух, докато дрехите й не се стрият на прах. Същото, казват, ставало и с Ърт, а тук половин планина се беше отцепила от другарчето си и се бе сринала най-малко с една левга.
14
КЪЩАТА НА ВДОВИЦАТА
В Салтус, където с Йонас останахме няколко дни и където бях извършил второто и третото обезглавяване в кариерата си, миньорите раздират земята за метали, камъни за строеж и дори за артефакти, останали там от цивилизации, забравени хилядолетия преди да бъде издигната Стената на Несус. Правят това с помощта на тесни шахти, които прокопават в хълмовете, докато не попаднат на богат на руини слой или дори (ако наистина извадят късмет) на сграда, която е запазила някаква част от конструкцията си, така че да им послужи като готова галерия.
Онова, което те постигаха с толкова труд, можеше да бъде постигнато на скалата, по която се спусках, почти без усилие. Миналото стоеше на педя от носа ми, голо и беззащитно като всички мъртви неща, сякаш самото време е било разтворено при срива на планината. Фосили на кости стърчаха на места от повърхността, кости на силни животни и хора. Гората също бе положила там своите мъртъвци — стволове и клони, които времето беше превърнало в камък, — така че се чудех, докато се спусках надолу, дали не е възможно Ърт да не е, както ние предполагаме, по-стар от своите дъщери, дърветата, и си ги представях как растат в празнотата пред лицето на слънцето, впили се едно в друго с преплетени коренища и вейки, докато накрая не са станали толкова много и толкова нагъсто, че от тях се е родил нашият Ърт, а самите те са се смалили до мъха по дрехата му.