Стените бяха от камък и съвсем малко по-високи от мен. Тръстиковият покрив беше необичайно стръмен, изпъстрен тук-там с плоски камъни, които да задържат тръстиката при по-силен вятър. Беше, накратко, дом на един от онези селяци пионери, които са гордостта и отчаянието на Общността и които за една година произвеждат излишък от храна, с която могат да хранят целокупното население на Несус, а през следващата се налага някой да ги храни, за да не измрат от глад.
Когато пред някоя врата няма павирана пътека, човек може да прецени колко често хора влизат и излизат от нея по това до каква степен тревата е възобновила правото си на собственост над утъпканата земя. Тук, пред каменното стъпало, имаше само малко прашно кръгче с размера на забрадка. От вида му прецених, че може да стресна обитателя на хижата (защото реших, че може да е само един), ако цъфна на прага му без предупреждение, и понеже кучето отдавна беше спряло да лае, спрях в началото на полянката и извиках за поздрав.
Дърветата и небето погълнаха вика ми и отново се възцари тишина.
Извиках още веднъж и тръгнах към вратата с петлеещото се в краката ми куче. Почти бях стигнал до нея, когато една жена се появи на прага. Имаше деликатно изваяно лице, което щеше да е красиво, ако не бяха населените й с призраци очи, и носеше опърпана рокля, която се различаваше от облеклото на просякините единствено с чистотата си. Миг по-късно момченце с кръгло лице и очи по-големи дори от тези на майка му надзърна иззад полата й.
Казах:
— Съжалявам, ако съм ви стреснал, но се изгубих в планината.
Жената кимна, поколеба се, после се дръпна от вратата и аз пристъпих вътре. Заради дебелите стени вътрешността на къщата беше дори по-малка, отколкото бях предположил, и бе изпълнена със силната миризма на някакъв зеленчук, който вреше в котле, закачено на кука над огъня. Прозорците бяха малко и малки и заради дебелината на стените, приличаха по-скоро на сенчести кутии, отколкото на отвори, предназначени да пропускат светлина. Един старец седеше на кожа от пантера с гръб към огъня. Очите му бяха до такава степен лишени от фокус и разсъдък, че в първия момент го помислих за сляп. В средата на стаята имаше маса с пет стола, три от които изглеждаха направени за големи хора. Спомних си какво ми беше казала Доркас за мебелите от изоставените несуски къщи, които докарвали на север за еклектиците, възприели по-културни нрави, но всички неща в къщата определено бяха изработени тук.
Жената проследи погледа ми и каза:
— Съпругът ми ще се прибере всеки момент. Преди вечеря.
Обърнах се към нея:
— Няма причина да се тревожите — не ви мисля злото. Ако ми позволите да споделя трапезата ви, да преспя на топло в къщата ви и ме напътите утре, ще се радвам да помогна с каквато работа има за вършене.
Жената кимна, а момченцето най-неочаквано изчурулика:
— Видя ли Севера? — Майка му се завъртя толкова бързо към него, че неволно се сетих как учителят Гурлойс ни демонстрираше хватките за контролиране на затворници. Не видях удара, затова пък го чух, и малкото момче изпищя. Майка му пристъпи да му отреже пътя към вратата и детето се скри зад една ракла в ъгъла, който беше най-далече от нея. Тогава разбрах, или си помислих, че съм разбрал, че Севера е момиче, което според жената е по-уязвимо от самата нея и на което е наредила да се скрие (навярно на тавана под плетения покрив) преди да ме пусне в дома си. Прецених обаче, че няма смисъл отново да я уверявам в добрите си намерения, защото колкото и неука да изглеждаше, жената определено не беше глупачка, и че най-добрият начин да спечеля доверието й е като го заслужа. Започнах с молба за малко вода, с която да се измия, като я уверих, че с готовност ще си я донеса сам, стига да ми каже откъде я черпят и да ми позволи да я стопля на огъня. Тя ми даде стомна и ми каза къде е изворът.
По едно или друго време съм се озовавал на повечето места, които обикновено се смятат за романтични — на върха на високи кули, дълбоко в недрата на света, в дворци, в джунгли и на борда на кораб — но никое от тях не ме е впечатлявало така, както онази бедна хижа. Тя ми се струваше идеален образец на онези пещери, в които, както твърдят учените, човечеството е долазвало в най-ниската точка на всеки цивилизационен цикъл. Всяко описание на идилична и усамотена селска къща, което бях чел или чувал в живота си (идея, която беше сред любимите на Текла), неизменно се отличаваше с чистота и ред. Под прозореца задължително има ухаещо на мента легло, дърва за огрев, подредени до най-студената стена, лъщящ от чистота каменен под и така нататък. Тук нямаше нищо от този род и нищо не беше идеално — и все пак къщата беше по-съвършена, въпреки всичките си несъвършенства, защото показваше, че хората могат да живеят и да обичат на такова отдалечено място дори без да имат способността да оформят обиталището си в поема.