После обърнах лице към града и почерпих увереност от гледката на моята квадратна кула, един толкова скромен куб, залепен за канара, която бе само малка вълничка сред неизмеримите каменни талази наоколо й. Плъзнах поглед по главните улици, като се опитвах (сякаш беше игра, която да ме отрезви от дългото взиране в планината) да позная онези, по които бях стигнал до замъка, и да обхвана от тази си нова гледна точка сградите и пазарните площадчета, които бях видял по пътя си. Плячкосах с очи пазарите и установих, че са два, по един от всяка страна на реката, после картографирах наново в ума си познатите обекти, които бях свикнал да различавам от амбразурата във Винкулата — харената, пантеона и двореца на архонта. Сетне, когато всичко, видяно от земята, бе потвърдено от новата ми височинна позиция и сметнах, че съм проумял пространствената връзка между мястото, където стоях в момента, и онова, което ми беше известно преди за плана на града, се заех да проуча по-малките улици, като се взирах в кривите алеи, които се катереха по скалите, и тесните пресечки, които често наподобяваха само ивици мрак между сградите.
Погледът ми отново се върна към реката и аз заразглеждах доковете, складовете и дори варелите, щайгите и балите, които чакаха да бъдат натоварени. Там водата не се пенеше, освен когато не се сблъскаше с бариерата на някой кей. Цветът й беше близък до индиговия и също като индиговите сенки по здрач в снежен ден, сякаш се плъзгаше мълчаливо по пътя си, лъкатушна и мразовита. Но движението на забързаните лодки и тежко натоварените фелуки говореше за силното вълнение, скрито под тази гладка повърхност — по-големите кораби размахваха дългите си рей и мачти като фехтувачи шпагите си, други се отклоняваха сегиз-тогиз като раци от курса си и греблата им биеха по забързаните водовъртежи.
След като изчерпах всичко, което лежеше надолу по течението, се наведох през парапета да огледам най-близката до мен част на реката и един пристан, отстоящ само на стотина крачки от задната порта. Докато наблюдавах пристанищните хамали, които разтоварваха една от тесните речни лодки, близо до тях видях нечия неподвижна миниатюрна фигурка с ярка коса. Отначало реших, че е дете, защото изглеждаше толкова дребничка до едрите, почти голи докери. Но беше Доркас, седнала досами водата, захлупила лицето си в шепи.
3
ПРИ КОШАРАТА
Когато стигнах при Доркас, не успях да изтръгна и дума от нея. Не просто ми беше сърдита, макар тогава да смятах така. Мълчанието я беше покосило като болест, без да нарани езика и устните й, само бе обезсилило волята й да ги използва, а може би и желанието й да го прави, точно както някои инфекции унищожават желанието ни за наслада и дори усещането ни за радостта на другите. Ако не повдигнех лицето й към моето, тя просто се взираше в нищото, гледаше земята под краката си, без, струва ми се, да вижда дори нея, или покриваше с ръце лицето си, както когато я намерих.
Исках да говоря с нея, като вярвах — тогава, — че мога да кажа нещо, макар да не бях сигурен какво, което ще й помогне да дойде на себе си. Но не можех да го направя на пристана, където докерите ни зяпаха любопитно, а в началото не можах да открия и място, където да я заведа. В една уличка наблизо, закатерила се по нанагорнището източно от реката, зърнах табелата на хан. В тясното му общо помещение се хранеха редовни клиенти, но срещу няколко аеси успях да наема стая на горния етаж — мебелировката се изчерпваше с едно легло поради очевидната липса на пространство за каквото и да било друго, а таванът бе толкова нисък, че в единия край не можех да застана прав. Ханджийката сметна, че наемаме стаята за любовна среща, което беше нормално предвид обстоятелствата — но също така си помисли, заради отчаяното изражение на Доркас, че имам някаква власт над нея или че съм я купил от сводник, така че й хвърли поглед, изпълнен с топло съчувствие, а мен изгледа обвинително.
Затворих и залостих вратата, после накарах Доркас да легне на постелята. Седнах до нея и се помъчих да я заприказвам, като я попитах какво не е наред и как мога да й помогна да се почувства по-добре и така нататък. След като разбрах, че не постигам нищо, започнах да й говоря за себе си, като предположих, че единствено потресът й от условията във Винкулата е причината да замлъкне.
— Нас всички ни презират — казах аз. — Така че няма причина и ти да не ме презираш. Учудва ме не това, че сега си ме намразила, а че мина толкова много време, преди да изпиташ онова, което изпитват всички останали. Но понеже те обичам, ще се опитам да защитя каузата на нашата гилдия, а следователно и моята, с надеждата, че след това няма да се чувстваш толкова зле, задето си обичала инквизитор, макар и вече да не го обичаш. Ние не сме жестоки. Работата не ни носи удоволствие, освен удовлетворението да я свършим добре, което означава да я свършим бързо и да направим онова, което изисква от нас законът, ни повече, ни по-малко. Подчиняваме се на съдиите, които пък изпълняват длъжността, поверена им от хората. Някои казват, че не бива да правим нещата, които правим, и че никой не бива да ги прави. Казват, че наказанието, наложено хладнокръвно, е по-тежко престъпление от всяко престъпление, което осъдените биха могли да извършат. В това може и да има известна справедливост, но справедливост, която би сринала устоите на цялото ни общество. Никой не би се чувствал в безопасност и никой не би бил в безопасност и накрая хората биха въстанали — първо срещу крадците и убийците, после срещу всеки, който престъпва общоприетите представи за благоприличие, а накрая срещу чужденците и бездомниците. След това ще се върнат към старите, жестоки прийоми, ще пребиват с камъни и ще изгарят, като всеки човек ще се стреми да надмине съседа си от страх, че утре ще го набедят в симпатия към нещастника, когото убиват днес. Има и други, които ни казват, че някои осъдени заслужават най-жестокото наказание, а други не, и че трябва да отказваме услугите си за тези други. Няма съмнение, че някои са по-виновни от останалите, а е възможно дори някои от онези, които се озовават при нас, да не са извършили нищо лошо, нито във връзка с обвинението срещу тях, нито в каквото и да било. Но хората, които излагат тези аргументи, просто се самоназначават за съдии над съдиите, назначени от Самодържеца, съдии с недостатъчно познания за закона и без властта да призовават свидетели. Те искат от нас да престъпим заповедите на истинските съдии и да слушаме тях, но с нищо не показват, че се по-достойни за нашето подчинение. Трети твърдят, че осъдените не бива да бъдат измъчвани и екзекутирани, а да бъдат заставяни да работят в полза на обществото, да копаят канали, да строят стражеви кули и така нататък. Но за цената на пазачите и оковите им могат да се наемат честни работници, които иначе биха останали без прехрана. Защо да гладуват тези почтени работници, само за да спасят убийците от смърт и крадците от болка? Нещо повече, въпросните убийци и крадци, които нямат уважение към закона и надежда за награда, биха работили само под ударите на камшик. А нима камшикът не е изтезание, само под различно име? Други пък казват, че всички осъдени трябва да бъдат затваряни, в условия на удобство и без болка, за много години, а понякога и до живот. Но онези, които живеят в удобство и без болка, живеят дълго и всеки оричок, изхарчен за издръжката им, ще е отклонен от някаква по-добра цел. За войната не знам много, но знам достатъчно, за да ми е ясно колко пари са необходими, за да се купува оръжие и да се плаща на войниците. Сега битките се водят в планините на север и ни се струват далеч, сякаш зад сто стени. Но ако стигнат до пампасите — тогава какво? Ще можем ли да удържим асцианите при толкова голямо пространство за маневриране? И как ще се изхранва Несус, ако стадата там паднат в техни ръце? И щом не можем да затворим виновните с удобства, нито да ги изтезаваме, какво остава? Ако убиваме всички и ги убиваме по еднакъв начин, то тогава бедната жена, която краде, ще е също толкова лоша като майката, отровила собственото си дете, като Морвена от Салтус. Това ли би искала ти? В мирно време бихме могли да прогоним мнозина. Но да ги прогоним сега, ще значи да подарим на асцианите цяла войска от шпиони, които да обучат, въоръжат и изпратят обратно сред нас. Скоро не ще можем да се доверим на никого, дори на онези, които говорят родния ни език. Това ли би искала ти?