Ший обмисляше внимателно възможностите, въпреки че вече беше взел решение. Местността на запад от Вейл беше открита, като се изключат няколкото селца. Пък и ако поемеха натам, щяха да се отдалечат от Анар. Ако тръгнеха на юг, щяха да стигнат до относителната безопасност на градовете Пиа и Золомах в Южната земя, където имаха приятели и роднини. Но това беше пътят, който беше най-логично да поемат, за да се спасят от Носителите на черепи, така че съществата щяха внимателно да наблюдават пътищата на юг от Вейл. Освен това местността отвъд Дълнските планини беше просторна и открита. В нея нямаше да има почти никакво прикритие за бегълците, а и разстоянието до градовете беше голямо. Лесно можеха да бъдат заловени и убити. На север от Вейл и отвъд Дълн се простираше обширно пространство, което ограждаше реката Рапахаладран и огромното Езеро на дъгата. Това беше дива необитаема земя, която водеше до кралството на Калахорн. Носителите на черепи сигурно бяха минали оттам по пътя си от Северната земя. Много вероятно беше да я познават по-добре от братята и щяха да наблюдават и нея внимателно, ако подозираха, че Балинор беше дошъл от Тирзис във Вейл.
Анар се намираше североизточно от Вейл. Пътят до там минаваше през най-неравната и коварна местност на обширната Южна земя. Този пряк път беше най-опасният, но враговете търсачи най-малко биха очаквали братята да минат по него. Той се виеше през тъмни гори, вероломни низини, прикрити тресавища и множество неизвестни опасности, които всяка година отнемаха живота на непредпазливите пътници. Но на изток от Дълнските планини се простираше нещо, за което дори Носителите на черепи не биха могли да знаят — безопасната планинска местност Лий. Там братята щяха да потърсят помощта на Мениън Лий, близък приятел на Ший и, въпреки скептицизма на Флик, единственият човек, който би могъл да им покаже път, водещ през опасните земи до Анар. Според Ший този вариант беше единствено разумен.
Братята стигнаха до югоизточния край на града и спряха, останали без дъх, до барака за дърва. Ший се вгледа внимателно пред себе си. Нямаше представа къде би могло да се намира дебнещото същество — Носителят на черепи. Всичко в отиващата си нощ бе замъглено в неясната светлина на покритата с облаци луна. Някъде вляво от тях се носеше яростен лай на кучета и тук-там проблясваха светлинки в прозорците на близките къщи, когато сънените им собственици надникваха любопитно в тъмнината. До зазоряване оставаше малко повече от час, но Ший знаеше, че трябва да поемат риска и да тръгнат към края на долината и към укритието на Дълнските планини. Ако светлината на зората ги завареше в долината, преследвачите щяха да ги видят как изкачват склоновете на откритите възвишения и те щяха да бъдат заловени.
Ший потупа Флик по гърба, кимна му и двамата се затичаха към осеялите долината групи от гъсти дървета и шубраци. Нощта около тях беше тиха. Чуваше се само тихото прошумоляване на високата, влажна от сутрешната роса трева под краката им. Докато бягаха, отрупаните с листа клони шибаха незащитените им ръце и лица, а росата полепваше по кожата им. Тичаха бързо към полегатия, покрит с шубраци източен склон на Вейл, и ту се скриваха, ту отново се появяваха от гъстите дъбове и хикории. Стигнаха склона и се закатериха нагоре по откритото пасище толкова бързо, колкото им позволяваха силите. Не се спираха, не се оглеждаха назад, дори не поглеждаха къде стъпват. Гледаха само напред в това, което профучаваше край тях и оставяше Вейл зад тях. Често се подхлъзваха по мократа трева, но най-после стигнаха края на Вейл. Пред погледа им се откри ясната гледка на просторна долина, покрита с безформени каменни блокове и пръснати храсти, които стигаха чак до източните й стени и се издигаха като огромна бариера към света отвъд.