Ший беше в чудесна физическа форма и лекото му тяло се заспуска по неравния терен. Движеше се ловко сред храсталаците и камъните, които се препречваха на пътя му. Флик упорито го следваше, яките мускули на краката му неуморно се движеха, за да не изостава зад леката и пъргава фигура пред него. Само веднъж се осмели да хвърли бърз поглед назад. Единственото, което видя, беше неясния силует на дървета, които се извисяваха над вече скрилия се от погледа град и се очертаваха на светлината на залязващите звезди и избледняващата луна. Пред него Ший се носеше леко между разпръснатите камъни, очевидно решен да стигнат до малката гориста местност в основата на източния склон на долината на около миля пред тях. Флик започна да усеща умора в краката си, но страхът от съществото, което беше някъде зад тях, не му позволяваше да изостава. Чудеше се какво ли щеше да им се случи сега на тях, бегълците от единствения им дом, преследвани от неимоверно коварен, злобен враг, който, ако ги заловеше, щеше да духне като пламъче на свещичка живота им и да го угаси. Къде биха могли да отидат, за да не бъдат открити? За пръв път след като Аланон беше изчезнал, Флик изпита горещо желание тайнственият странник да се появи отново.
Минутите бързо летяха и малката горичка пред тях се приближаваше, докато двамата братя, изтощени, продължаваха да тичат. Ушите им не долавяха никакъв звук. В пространството пред тях нищо не помръдваше. Сякаш, като се изключеха съзерцаващите ги звезди, които премигваха важно над главите им, потънали в мълчаливо самодоволство, те бяха единствените живи същества на една огромна арена. Небето започна да избледнява и накрая нощта се оттегли тъжно, а немите зрители над тях бавно се разотидоха, един по един, в заревото на утрото. Братята продължаваха да тичат, забравили всичко останало. Единствената им мисъл беше, че трябва да тичат по-бързо, ако не искат да бъдат разкрити от издайническата светлина на слънцето, което щеше да изгрее само след няколко минути.
Когато бегълците най-после стигнаха гористата местност, те се сринаха бездиханни върху покритата с клонки земя под няколко високи хикории. Кръвта бучеше в ушите им и биеше лудо в сърцата им от усилието при тичането. Няколко минути лежаха неподвижно и дишаха тежко в тишината. После Ший се изправи бавно и погледна назад към Вейл. Нищо не помръдваше, нито на земята, нито във въздуха и изглеждаше, че засега братята не бяха забелязани. Ший протегна ръка и насила изправи Флик на крака, повлече го със себе си през дърветата и се заизкачва по стръмния склон. Флик го следваше безмълвно. Престанал беше дори да мисли. Съсредоточил беше цялото си внимание върху напускащата го воля да поставя единия си крак пред другия.
Източният склон беше насечен и коварен. Покрит беше с огромни камънаци, нападали дървета и трънливи храсталаци. Теренът беше неравен, така че катеренето щеше да бъде продължително и трудно. Ший наложи скоростта и заобикаляше огромните препятствия толкова бързо, колкото беше по силите му, а Флик го следваше неотстъпно. Младежите пълзяха и забиваха ноктите си в земята, лазеха нагоре по склона. Небето избледня и всички звезди изчезнаха. Пред тях, на края на долината, слънцето вече изпращаше първата си бледа светлина с оранжеви и жълтеникави отблясъци, които очертаваха смътно контурите на далечния хоризонт. Ший започна да усеща умора, дишаше остро и учестено, катереше се, залитайки по склона. Зад него Флик се насили да пълзи и повлече изтощеното си тяло с ръце, издрани и нарязани от бодливите храсталаци и острите камъни. Струваше им се, че изкачването няма да има край. Единствено страхът, че ще бъдат открити, заставяше уморените им крака да продължават да се движат. Ако ги заловяха тук, под открито небе, всичките им усилия…
Внезапно, след като бяха изминали три четвърти от нанагорнището, Флик изкрещя пронизително, предупреждавайки брат си, и падна, останал без дъх. Уплашен, Ший се обърна рязко и веднага видя огромното черно нещо, което се надигна бавно от останалия в далечината Вейл. Изкачваше се като огромна птица в утринния сумрак, като очертаваше все по-широки и по-широки спирали. Младежът от Вейл се просна на земята сред камъните и храстите, направи знак на брат си да допълзи бързо до него, за да се скрие, и се молеше съществото да не ги забележи. Лежаха неподвижно на склона, докато страховитият Носител на черепи се издигаше все по-нависоко, като непрестанно разширяваше кръга на полета си и се доближаваше до мястото, където лежаха братята. Изведнъж съществото нададе смразяващ вик, който изцеди от младежите и последната капчица надежда, че ще се спасят.