На левия отбранителен фланг разположеният в боен ред ариергард се сражаваше храбра за да удържи другия мост, а частта на Актън отново се нахвърли върху влудените томи стрелци. Отново бяха дадени жертви. Битката не стихваше нито за миг и в един момент кавалеристите бяха принудени да се врежат право в центъра на малка група от въоръжени с мечове войници, конто се мъчеха да прережат пътя им за спасение. Но накрая изтормозените кавалеристи успяха да стигнат до убежището на скалата. Преминаха в галоп, почти без да намаляват скоростта си по моста и се стрелнаха към отворените врати на града. Там ги посрещнаха насъбралите се ликуващи войници и граждани. Когато и последните войници от кавалерията стигнаха височините, ариергардът бързо се оттегли зад отбранителните съоръжения и мостът беше прибран.
Вече беше пладне и горещината на обедното слънце се настани като влажно одеяло върху мъжете и от двете армии. Димът от горящото масло застана неподвижно като мъгла над необичайно смълчалата се равнина, когато сутрешният вятър постепенно стихна. Земята пред скалата беше покрита с обгорените тела на убитите и малките огньове продължиха да горят, докато дебелите греди от разбитите подвижни стълби не се превърнаха в пепел. От ужасното полесражение започна да се носи зловоние. Кръжащите наоколо лешояди се приближиха с пронизителни, нетърпеливи крясъци, предвкусвайки пиршеството. През изпотъпканата земя армиите се наблюдаваха с неприкрита омраза, уморени и съсипани от напрежението на сражението, но нетърпеливи да подновят избиването, в което бяха хвърлени. За няколко часа потъналата в зеленина земя се беше превърнала в пустош под безоблачното синьо небе и наранената й повърхност се опичаше и съхнеше в горещината на лятното слънце. Някои оставиха здравият им разум да отстъпи пред илюзията и изпитаха чувството, че нападението е приключило — че унищожението е прекратено. Мислите им се откъснаха от клането и оптимистично се зареяха към семействата и любимите им. За един кратък момент сянката на смъртта се вдигна.
После, в късните часове на отиващия си следобед армията на Северната земя отново нападна. Редици от гноми стрелци обсипваха с непрестанни облаци от стрели ниските укрепления и скалата под тях, а многочислени части от въоръжени с мечове гноми и троли щурмуваха безпощадно отбранителните линии на Южната земя и напразно се мъчеха да намерят някакво слабо място. Подвижни наклонени плоскости, малки стълби и куки за захващане за скалата с вързани на възли въжета — всичко беше изпробвано за да се направи пробив в редиците на легиона, но всеки път нападателите бяха отблъсквани. Атаките не прекъсваха и целяха да изтощят и измъчат мъжете на Тирзис. С падането на здрача дългият ден бавно отмря при непреставаща битка. Той приключи с мрак и трагедия за Граничния легион. Когато вечерта се спусна над напоената с кръв земя, уморените врагове, които не виждаха почти нищо през мъглявата празнота, си размениха за последен път дъжд от стрели и копия. Случайна стрела се заби в гърлото на Актън, докато командващият кавалерията на Легиона се връщаше от частта си на лявата отбранителна линия, събори големия воин от коня му и той падна в протегнатите ръце на братята си по оръжие. След няколко минути умря.
Кралството на Господаря на магиите беше най-запустялото и злокобно място в света — гол безжизнен обръч от непроходими смъртоносни капани. Грижливата животворна ръка на природата отдавна беше прогонена от това неблагодарно място на мрака, а пустошта, която беше останала, лежеше обгърната в мълчание. Източните му граници тънеха в тъмнината и зловонието на огромното блато Малг, противно проснало се тресавище, което нито едно живо същество не беше успявало да прекоси. Върху плитките му води плаваха безцветни петна от водорасли, които се раждаха и умираха още същия ден. Под тях превърналата се в кал и плавуни земя бързо всмукваше всичко, което попаднеше в нея. Говореше се, че блатото Малг е бездънно. Върху огромното му пространство се виждаха тук-таме разпръснати малки участъци от твърда почва с огромни скелетоподобни корони на умиращи дървета, но и те си отиваха едно по едно.
В най-северните му части на запад от Малг, имаше разхвърляни вериги от ниски планини, които много подходящо бяха наречени Бръсначите. В тези планини нямаше никакви проходи и ниските им хребети бяха скалисти и назъбени, сякаш се издигаха направо от недрата на земята. Някой опитен и заинатил се катерач би могъл да твърди, че въпреки всичко Бръсначите са проходими. Дори един-двама се бяха опитали да докажат това. Но в голите планини се подвизаваха в огромни количества отровен вид паяци. Костите на мъртъвците, разпръснати на малки бели купчинки сред тъмните скали, бяха безмълвно доказателство на присъствието им, от което никой не можеше да се спаси.