Смъртоносните хребети се прекъсваха там, където Бръсначите се стесняваха и вдаваха в предпланините в северозападния край на кралството. Близо пет мили на юг местността беше лесно проходима и отворена точно към центъра на кръга от бариери. Тук нямаше естествена защита срещу натрапници, но тази малка врата към вътрешността на кралството беше видимият вход и капанът към пещерата. Владетелят и Господарят само чакаше някой непредпазлив да го прекрачи. Очи и уши, които служеха единствено на него, охраняваха бдително тясната ивица земя. Обръчът можеше да се затвори моментално. Точно под предпланините на юг, в продължение на близо петдесет мили, се простираше една огромна суха пустош, наречена пустинята Кирлак. Над просналите се, покрити с пясъци равнини, висеше невидима за окото тежка отровна пара, която се издигаше от реката Лета. Смъртоносните й води течаха лениво през огнената паст от юг и се вливаха в малко езеро във вътрешността. Дори птиците, които се осмеляваха да долетят прекалено близо до отровната мъгла, умираха след няколко секунди. Умрелите в ужасната пещ на пясъка и в отровните изпарения същества се разлагаха само за няколко часа и се превръщаха в пепел. Не оставаше и следа от преминаването им.
Но най-чудовищното препятствие от всички беше разположено заплашително в южния край на забраненото владение. То започваше от югоизточните граници на Пустинята Кирлак и се простираше на изток до мочурливите краища на блатото Малг. Острието на ножа. Подобно на огромни каменни копия, забити в коравата земя от някой невероятен гигант, тези планини се извисяваха на хиляди фута в небето. Не приличаха много на планини, по-скоро бяха поредица от страховити назъбени върхове, които се врязваха в мрачния хоризонт и го закриваха като разперени от болка пръсти. В основата на южните склонове течаха отровните води на реката Лета, която извираше от блатото Малг, виеше се на запад в подножието на огромната скална бариера и се губеше в наситените пари на Пустинята Кирлак. Само някой, загубил напълно разсъдъка си, би дръзнал да се изкачва по Острието на ножа.
През препятствието имаше проход: малък, криволичещ каньон излизаше между назъбени предпланини и се простираше на хиляди ярда до подножието на зловещо самотна планина в южните краища на затвореното от обръча пространство. Нащърбената повърхност на планината беше набраздена и отмита от времето и придаваше на южната й част невероятно злокобен вид. Човек оставаше потресен от, ужасяващата прилика на южната стена с човешки череп, оголен от всякаква плът и живот, със закръглено теме, което светлееше над празните кухини на очите. Това беше домът на Владетеля и Господаря. Това беше Кралството на Брона — Господаря на магиите. Всичко носеше печата на Черепа, неизменния печат на смъртта.
Беше обед, но времето изглеждаше някак странно спряло, а огромната, пуста крепост — застинала, скована. Познатата сивота скриваше слънцето и небето, а бозаво-кафеникавите скали и земя се бяха проснали напълно безжизнени. Но този ден във въздуха имаше нещо, което разсичаше тишината и празнотата и се врязваше в плътта и кръвта на мъжете, движещи се в колона през единствения вход в огромното Острие на ножа Над проклетото лице на кралството на Господаря на магиите висеше неподвижно някакво натрапчиво усещане за неотложност. Събитията, които щяха да се случат, сякаш бяха преминали прекалено бързо във времето и се бяха наблъскали едно в друго, а сега нетърпеливо чакаха да им дойде моментът.
Тролите вървяха бавно и предпазливо през лъкатушещия каньон. Едрите им тела се губеха между извисилите се върхове и приличаха на мравки, които пълзят сред скалите. Влязоха в кралството на мъртвите като малки деца, които влизат в непозната тъмна стая, вътрешно уплашени, несигурни, но въпреки това решени да видят какво има в нея. Вървяха необезпокоявани, макар че бяха наблюдавани. Очакваха ги. Появата им не беше ненадейна и те влязоха без да са застрашени от любимците на Господаря. Безизразните им лица прикриваха истинските им намерения, иначе нямаше да могат да преминат през южните брегове на река Лета. Сред тях беше последният потомък на една кръвна линия, която Кралят на духовете си мислеше, че беше унищожил — последният син на рода на Шанара.
Ший вървеше точно зад широкия гръб на Келцът, с привидно завързани ръце зад гърба. Панамон Крийл ги следваше, също с привидно вързани ръце. Очите му изглеждаха страшни, докато се взираше предпазливо и изучаваше високите скали от двете страни на колоната от мъже. Хитростта им мина успешно. Видимо пленници на скалните троли, двамата мъже от Южната земя бяха преведени през река Лета. Бавните й, отвратителни води, течаха в най-южните части на Кралството на черепите. Тролите и мълчаливите им пленници се качиха на широк сал от полуизгнило дърво и ръждясали метални клинове. През реката ги прекара нямо прегърбено същество с качулка около главата, което приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Лицето му беше скрито под гънките на овехтяло черно наметало, но изкривените му, покрити с люспи ръце се виждаха ясно. Те стискаха здраво кривия кол, с който направляваха сала през застиналите отровни води на реката.