Неспокойните пътници изпитваха все по-нарастващо отвращение от самото присъствие на лодкаря и си отдъхнаха облекчено, когато най-накрая им беше позволено да слязат на брега. Съществото изчезна със стария си сал в мъглата, която се стелеше над тъмните води на реката. Тук ниската част на Северната земя изобщо не се виждаше, толкова наситена беше сивотата на застоялия сух въздух. Затова пък извисяващите се тъмни скали на Острието на ножа се мержелееха пред тях. Огромните скални пръсти разсейваха мъглата в полусветлината на следобеда. Групата навлезе мълчаливо в прохода, който разделяше огромните върхове и закриволичи все по-навътре в забраненото владение на Господаря на магиите.
Господарят на магиите. Ший беше усетил още в самото начало, още в деня, в който Аланон му разкри необикновения му произход, че това щеше да се случи, че обстоятелствата щяха да го изправят пред това ужасно същество, което така отчаяно се мъчеше да го унищожи. Времето и събитията се сливаха в един единствен миг, един проблясък от връхлитащи спомени от дългите, прекарани в бягство дни, едно тичане към тази ужасяваща среща. Сега моментът приближаваше и той щеше да се изправи абсолютно сам срещу Господаря на магиите в най-свирепата земя на света, която хората познаваха, без доверените му приятели до него, в компанията само на група скални троли, на един отритнат от обществото крадец и един отмъстителен, загадъчен гигант. Гигант, който беше убедил съдиите да му дадат на разположение взвод от воини троли не толкова, защото вярваха, че съпровождащият го незначителен човек от Вейл е способен да унищожи безсмъртния Брона, а защото огромният им себеподобен беше удостоен с Черния Айрикс.
Тримата съдии им разкриха и съдбата на Орл Фейн. Заловили го един час преди да пленят преследвачите му го и завели под охрана в главния лагер. Трибуналът на матурените бързо заключил, че гномът е абсолютно луд. Надрънкал им куп безсмислици за някакви си тайни и съкровища, с разкривено в неизменна умопобъркана гримаса лице. На моменти сякаш разговарял с въздуха около себе си и яростно изтръсквал нещо от ръцете и краката си, като че ли искал да се отърве от полазили го досадни гадинки. Единствената му връзка с реалността изглежда бил древният меч, едничкото, което притежавал, и което така здраво стискал, че тролите не успели да го изскубнат от ръцете му. Позволили му да задържи безценното си парче метал и завързали ръждясалата ножница за жилестите му жълти ръце. След час бил откаран в тъмниците на Господаря на магиите.
Каньонът се виеше неприятно през високите върхове на Острието на ножа и на места така се стесняваше, че заприличваше на цепнатина в скалите. Възлестите троли пъплеха по криволичещия път без да спират. Някои от тях вече бяха минавали по него и водеха останалите с твърда, уморителна крачка. Основното в момента беше бързината. Ако се забавеха, Кралят на духовете щеше да научи, че Орл Фейн и древното оръжие, с което той отказваше да се раздели дори за миг, са затворени в собствените му тъмници.
Ший изтръпна при мисълта за тази възможност. Нищо чудно вече да беше разбрал и те да вървяха право към собствената си екзекуция. През цялото време на продължителното им пътуване от Кълхейвън Господарят на магиите беше предизвестяван за всяка тяхна крачка, Той винаги ги бе очаквал. Истинска лудост беше този ужасен риск! Но дори и да успееха, дори той най-накрая да успееше да вземе този Меч на Шанара в ръцете си… какво от това? Изсмя се вътрешно. Как щеше да се изправи пред Господаря на магиите без Аланон до себе си, без изобщо да знае как да задейства скритата сила на легендарния талисман? Никой нямаше да разбере, че Мечът е в ръцете му.
Младежът от Вейл не знаеше какви са намеренията на другите, но вече беше решил за себе си, че, ако стане някакво чудо и той вземе изплъзващия му се Меч в ръцете си, ще търси спасение в бягството. Другите да правят каквото си искат. Сигурен беше, че Панамон Крийл щеше да одобри плана му, но откакто бяха тръгнали към Кралството на черепите, си бяха разменили не повече от десетина думи. Ший усещаше, че за пръв път в живота си Панамон се страхуваше, нищо че облеченият в крещящо червено крадец не веднъж се беше спасявал на косъм и се беше измъквал от множество ужасни премеждия. Но тръгна с Келцът и Ший, защото му бяха единствените приятели, тръгна, защото гордостта не му позволяваше да не тръгне. Винаги е бил воден от един основен инстинкт — да оцелее на всяка цена. Но не би Могъл да преживее позора да остане жив при тези обстоятелства.