Гласът на човека, произнесъл името му, прозвуча дрезгаво и хриптящо във внезапно настъпилата тишина. Планинецът беше застанал на ръце и колене. Опипа бързо пода и ръката му попадна на изпуснат меч. Вдигна нараненото си лице и огледа покритото с безразборно скупчени мъртви тела помещение. Някои бяха застинали безжизнено в смъртта, други се гърчеха в последна агония. В един момент принцът на Лий забеляза приятеля си. Джуджето стоеше с гръб към стената близо до най-долната част на стълбата на мазето. Едната му ръка все още стискаше здраво огромния боздуган. Всичко около него беше покрито с мъртви тела. Всичките ги беше избил. Никой не беше успял да се спаси. За миг суровите му очи срещнаха очите на Мениън и планинецът си спомни първата им среща в низините зад Черните дъбове. Това беше предишният Хендъл — мълчалив, мрачен, все така изобретателен и смел. После боздуганът му се изплъзна от ръката, а той извърна очи. Пусна дълбока въздишка и тялото му с отпусна бавно, безжизнено в смъртта, която най-после го беше настигнала.
Хендъл! Името прониза потресеното му, невярващо съзнание, докато се мъчеше вдървено да се изправи на крака. Най-после се надигна, олюлявайки се. Зачервените му очи се напълниха със сълзи, които рукнаха по нараненото му лице. Със сковани крака тръгна през безжизнените тела на убитите врагове. Задушаваше се от необуздана ярост и безпомощност. Смътно усещаше, че някъде зад него Стенмин отново идваше в съзнание. Стигна до джуджето, коленичи до него и нежно притисна отпуснатото му тяло до гърдите си. Колко пъти Хендъл му беше спасявал живота. Колко пъти беше спасявал живота на всички тях, а сега…! Престана да мисли. Не можеше да мисли. Можеше само да плаче. Сякаш всичко вътре в него се разкъсваше.
Стенмин бавно се надигна на едно коляно и огледа с невиждащи очи хаоса от преплетени трупове в избата. Хората му бяха избити до един, каменният капак залостен с верига, и… В изтръпналото му от болка тяло се надигна страх. Един от натрапниците беше още жив — планинецът! Ах как мразеше този човек! Как само го мразеше! За миг си помисли да го убие, но страхът го заля с нова сила и внезапно една единствена мисъл сграбчи съзнанието му — да се спасява. Да бяга, за да може да оживее! Имаше един единствен начин — да се изкачи по стълбите край застаналия на колене мъж и да се измъкне през отворената врата на мазето. Стана и се запромъква през касапницата към неохраняваните стълби.
Планинецът все още беше с гръб към него и продължаваше да държи тялото на джуджето. Едри капки пот избиха по челото на Стенмин, а тънките му устни се изкривиха заплашително. Единствено страхът му даваше сили да продължи да се движи. Само още няколко стъпала И отново ще бъде свободен. Градът беше обречен. Всички ще умрат — всички тези врагове. Но той ще оцелее. Помъчи се да потисне внезапно връхлетялото го желание да се разсмее на глас. С едната ръка опипваше камъка на древната стълба, после придвижваше крак напред. Планинецът беше само на няколко крачки от него, но все още нищо не подозираше. Външната врата на мазето беше открехната, все още неохранявана. Свобода! Само още няколко стъпала.
В този момент Мениън се обърна. Вик на ужас се изтръгна от устните на мистика, когато видя свирепото изражение на лицето на Принца на Лий. Стенмин забиваше ноктите си в камъка и неистово пълзеше нагоре към отворената врата, като се оплиташе в дългата си червена роба.
Стигнал беше на средата на стълбището, когато Мениън го сграбчи.
При стените на Тирзис ставаше нещо невъобразимо. Балинор прескочи парапета на Външната стена и се спусна бързо към масивните порти на града. Бързо предупреди охраната на Легиона пред големите железни врати и ги вдигна на крак. Засега като че ли всичко беше наред. Множеството вътрешни болтове за отваряне на портата се контролираха механично от кулата на градската порта и бяха здраво прикрепени на мястото си. Тежката желязна греда, която служеше като допълнителна охранителна мярка, лежеше плътно прилепнала в поставката си по ширината на двете врати. Балинор се втренчи неподвижно в огромната стена, без да може да се освободи от гнетящото го лошо предчувствие. Нещо щеше да се случи. Просто го усещаше. Вратите бяха ключът към града, единственото слабо място в иначе непревземаемата стена, която ограждаше Тирзис Обсадните кули, куките за катерене, подвижните стълби — всичко това бяха безполезни опита за превземане на огромната стена. Господарят на магиите не можеше да не го знае. Ключът към града бяха портите.