Трептенето изчезна и Ший усети прилив на енергия. Тя отново заливаше цялото му тяло и му връщаше жизнената сила, която се пренесе и в студения метал на Меча. Накрая оръжието се превърна в част от него. Позлатата върху гравираната му дръжка започна да се лющи под ръцете на човека от Вейл и накрая се показа лъскаво сребро, обточено с червеникави нишки от светлина, които сякаш горяха и се извиваха в яркия метал като живи същества. Ший усети първото раздвижване на нещо, което се пробуждаше, нещо, което беше част от него, но му беше чуждо, непознато. То го придърпваше, леко, но настойчиво, и той потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в себе си.
На няколко крачки от него Панамон Крийл и Келцът го наблюдаваха с нарастваща тревога. Стори им се, че младежът от Вейл започва да изпада в транс. Клепачите му се спуснаха тежко над очите, дишането му се забави, тялото му се вцепени и заприлича на статуя в слабата светлина на факлите в килията. Ший беше издигнал Меча на Шанара пред себе си и го стискаше с двете си ръце. Острието му стърчеше право нагоре, а излъсканата дръжка блестеше ярко. За миг Панамон изпита желанието да сграбчи човека от Вейл и да го разтърси, за да дойде на себе си. Но нещо го спря. Там някъде в полумрака Орл Фейн започна да пълзи по гладките камъни към безценния си меч. Панамон се поколеба за миг, но после го срита грубо с ботуша си.
Ший почувства, че потъва дълбоко в себе си, носен като коркова тапа от подводно течение в обратна посока. Постепенно всичко започна да изчезва от погледа му. Първи изчезнаха стените, таванът и каменният под на килията. После изчезна и свитата, стенеща фигура на Орл Фейн. Накрая изчезнаха и фигурите на Панамон и Келцът. Странното течение като че ли го обгърна целия и той усети, че не може да му се противопоставя. Оттегли се бавно в най-съкровените дълбини на собственото си аз и всичко потъна в мрак.
… Внезапен трус надипли все още спокойните води на басейна в недрата на пещерата, намираща се в самотния череп на смъртта. Уплашени, влачещите се същества, които робуваха на Господаря, изпълзяха от укритията си в каменните стени. Господарят на магиите се размърда лениво в смутения си сън…
Във водовъртежа от емоции и в дълбините на самото си същество, което беше центърът на неговото аз, носителят на Меча на Шанара се изправи лице срещу лице със самия себе си. За миг настъпи хаос от неопределени впечатления. После течението като че ли се люшна й го понесе в съвсем друга посока. Образите и впечатленията се мержелееха пред него. Внезапно пред очите му се просна като на длан светът, в който беше роден и който беше изворът на живота му, миналото и настоящето му. Те му се разкриваха оголени от грижливо подхранваните от него илюзии и той видя живота такъв, какъвто е. Нямаше ги сантименталните мечти, които разкрасяваха действителността и светоусещането му. Нямаше ги заблудите, с които се самозалъгваше, за да подслади горчивината на направените от реалността избори. Нямаше го съчинения от самия него светоглед, който му даваше надежда и омекотяваше суровите й присъди. Сред ширналия й се безкрай той видя себе си ката жалка, нищожна искрица на мимолетност, каквато всъщност беше.
Стори му се, че мозъкът му ще се пръсне. Парализиран беше от всичко, което видя. Мъчеше се отчаяно да зърне представата, която сам беше създал за себе си и която винаги му беше помагала. Мъчеше се да зърне образа, който сам беше изградил за себе си и който винаги го беше крепил здраво на земята и му беше помагал да не губи здравия си разсъдък. Полагаше неистови усилия да се предпази от ужасната гледка на вътрешната си голота и слабост, която беше принуден да признае, че са неговата дълбока същност.
После силата на течението понамаля. Ший се насили да отвори очи и за момент се откъсна от виденията си. Пред него беше вдигнатия право нагоре Меч, лумнал с ослепително бяла светлина, която се излъчваше от острието до дръжката. Зад него успя да види Панамон и Келцът, които стояха неподвижни, втренчили в него очи. После погледът на огромния трол леко се отмести и се закова в центъра на Меча. В този му жест имаше невероятно разбиране и подканяне. Ший отново погледна Меча на Шанара и видя, че сиянието му потрепваше трескаво. Пулсирането му като че ли издаваше някакво нетърпение, някакво огромно усили, сякаш искаше да се освободи от нещо, което го възпираше, и да проникне в него.