За миг човекът от Вейл се възпротиви на този настойчив импулс. После отново затвори очи и виденията отново се върнаха Първият шок от откровението беше минал и сега той се мъчеше да разбере какво става. Съсредоточи се върху образите на Ший Омсфорд, които го потапяха в мислите, чувствата, преценките и мотивациите, изградили този негов характер, едновременно чужд и познат.
Образите се избистриха и станаха ужасяващо ясни. Изведнъж той видя една друга страна на самия себе си, страна, която никога не беше виждал или може би просто не беше искал да приеме. Тя се разкриваше в безкрайна поредица от събития. Всичките бяха карикатури на минали неща, в които беше вярвал така безпрекословна Това беше опис на всички обиди, които беше нанесъл на другите, на всяка завист и подозрение, които беше изпитвал, на дълбоко вкоренените предразсъдъци, на умишлено изречените полуистини, на самосъжаленията, на страховете — на всичко, което беше ужасяващо и скрито дълбоко в него. Пред него стоеше Ший Омсфорд, който беше избягал от Вейлската долина, не за да спаси и защити семейството и приятелите си, а от страх за собствения си живот, търсещ какво ли не извинение за паниката си. Онзи Ший Омсфорд, който най-егоистично беше позволил на Флик да изживее с него собствения му кошмар и по този начин да облекчи собствения му ужас. Това беше човекът от Вейл, който се беше присмивал и който беше омаловажавал морала на Панамон Крийл, но това не му беше попречило да остави крадецът да излага на опасност живота си заради живота на Ший. Това беше — Образите се нижеха безспир. Ший Омсфорд отстъпи ужасен от всичко, което виждаше. Не можеше да го приеме. Никога не можеше да приеме това!
Но мозъкът му, черпейки от някакъв по-дълбок кладенец на сила и разбиране, се отвори отзивчиво към образите, протегна се и ги прегърна, като се предумваше, или може би насилваше, да приеме действителността такава, каквато му се представяше. Разумът му не можеше да отрече обратната страна на характера му. Също като ограничения образ на личността, която той винаги беше вярвал, че е, тази страна беше само част от истинската същност на Ший Омсфорд. Но тя наистина беше част, която му беше трудно да възприеме.
… Той обаче трябваше да я приеме. Това беше истината. Обзет от неистов гняв, Господарят на магиите напълно се събуди…
Истина? Ший отново отвори очите си и се вторачи в Меча на Шанара, който искреше с бяло сияние от върха на острието до дръжката. По тялото му се разля топлина, която започна да пулсира във всяка негова фибра. Този път не се появиха нови образи на собственото му аз. Появи се дълбоко, силно усещане за истинската му същност.
Внезапно осъзна, че е разбрал тайната на Меча. Мечът на Шанара притежаваше силата да разкрива истината — да принуждава човека, който го държи в ръцете си, да признава истината за себе си. А кой знае, той може би можеше да разбулва истината и за хора, които го докосват. В първия момент не можа да повярва. Усъмни се в изводите си и отчаяно се помъчи да преосмисли неочакваното откровение, да открие още нещо, защото безспорно трябваше да има още нещо. Но нямаше нищо друго за откриване. Това беше всичко, което се криеше в превъзнасяната магия на Меча. Извън него нямаше нищо друго, освен това, което се виждаше с очи — изящно изработено оръжие от друг век.
Изведнъж нещо прободе съзнанието му. Той разбра смисъла му и се изуми. Ето защо Аланон никога не беше разкривал тайната на Меча. Какво оръжие можеше да е то срещу неимоверната сила на Господаря на магиите? Как щеше да го защити от същество, което можеше да го смаже само с мисъл? Ший изтръпна от ужас. Убеден беше, че са го измамили. Легендарната сила на Меча беше само една лъжа!
Усети, че започва да изпада в паника. Затвори очи, за да прогони ледените тръпки на страха. Тъмнината около него се завихри бурно, зави му се свят и му се стори, че ще загуби съзнание. … В отблъскващата сива празнота на планинското си убежище Господарят на магиите наблюдаваше и се ослушваше. Гневът му постепенно започна да утихва и размазаната тъмнина в качулката кимна със задоволство. Човекът от Вейл, когото си мислеше, че е унищожил, беше оцелял. Въпреки всичко той беше успял да открие меча. Но човекът беше невероятно слаб. Не притежаваше необходимите познания, за да разбере талисмана. Вече беше обзет от страх, което го правеше уязвим. Бързо, безшумно. Господарят се измъкна от пещерното си леговище…