Високата фигура на Аланон се спря колебливо на върха на гол, обрулен от ветровете хълм. Невидимите му под гъстите вежди очи изучаваха застиналия самотен контур на планините, които се издигаха зловещо на сивия северен хоризонт. Те сякаш се бяха вторачили в него. Изпитите им хлътнали лица бяха набраздени и похабени, истинско огледало на душата на земята, която ги беше създала преди толкова много години. Над цялата огромна пустош, която представляваше Северната земя, беше надвиснала дълбока тишина и чакаше. Дори и ветровете във високите планински части бяха стихнали. Друидът загърна плътно полите на дългия си черен плащ и пое дълбоко въздух. Не беше възможно да греши. Невероятният обхват на мозъка му не можеше да го лъже точно за това. Нещото, за което беше положил толкова неимоверни усилия, току що се беше случило. В дълбоките покои на Острието на ножа, далеч от мястото, където се намираше мистикът, Ший Омсфорд беше извадил Меча на Шанара.
Нещо обаче не беше както трябва! Дори и човекът на Вейл да можеше да издържи и да приеме истината за себе си и евентуално да разбере тайната на Меча, той все още не беше готов да използва талисмана правилно срещу Господаря на магиите. Нямаше да има достатъчно време да му повярва безрезервно, защото беше сам и без помощ, и не притежаваше знанието, което само Аланон можеше да му даде. Щеше да изпитва съмнения в собствените си сили и да се разкъсва от страх. Поради това щеше да бъде лесна плячка за Брона. Друидът вече усещаше как врагът се пробужда. Господарят на здрача беше тръгнал от планинското си убежище, напълно убеден, че човекът, който държи Меча, е сляп за безпрекословната сила на талисмана. Той щеше да нападне бързо и свирепо, а Ший щеше да бъде унищожен преди да се е научил как да оцелее.
Оставаха само няколко минути преди сблъсъка им, а Аланон знаеше, че няма да може да пристигне навреме. По някакъв начин беше разбрал, че Ший и Мечът на Шанара отиват на север. След като остави другите в Калахорн, той се запъти да помага на човека от Вейл. Но нещата се развиха прекалено бързо. Имаше една единствена възможност да бъде от някаква полза за Ший — ако, разбира се, изобщо имаше някаква възможност. Той обаче беше все още много далеч. Друидът загърна плаща около хилавото си тяло и се заспуска надолу по хълма, като вдигаше малки облачета прах около себе си. Лицето му излъчваше непоколебимост.
Панамон Крийл се спусна напред, когато Ший падна на едно коляно, но огромната ръка на Келцът го задържа. Тролът погледна към входа на пещерата и се ослуша. Панамон не чу нищо, но внезапно бе обзет от страх и засилващо се чувство на ужас. Не продължи към човека от Вейл. Очите на Келцът се, извърнаха, сякаш проследяваха някой, който вървеше по коридора. Панамон се уплаши още повече. До вратата беше застанала висока, загърната в черна мантия, фигура. Панамон Крийл инстинктивни усети, че това е Господарят на магиите. Под плътно притиснатата качулка, където трябваше да има лице, нямаше нищо, освен тъмнина и тъмнозелена мъгла, която се движеше хаотично около две червеникави огнени искри. Първо искрите се обърнаха към Панамон и Келцът и мигновено ги превърнаха в замръзнали неподвижни статуи. През парализираните им тела той изпрати всички техни страхове и ужаси, които запрепускаха в див бяг. Крадецът се опита да извика и предупреди човека от Вейл, но разбра, че не може да издаде никакъв звук. Остана застинал на мястото си и безпомощно започна да наблюдава как качулката без лице се доближава до Ший.
В угнетителната призрачност на малката килия човекът от Вейл усети, че идва в съзнание. Всичко около него му се стори невероятно далечно, въпреки че някъде вътре в замъгления му мозък звънтеше смътен предупредителен сигнал. Но той реагира вяло и за известно време усещаше само миризмата на плесен, на застоял въздух и скала и виждаше само слабото блещукане на една единствена факла. През мъглата съзря неподвижните тела на Панамон и Келцът, застинали на не повече от пет крачки от него. Върху вкочанените им лица беше изписан страх. Орл Фейн лежеше в задната част на килията, свит в малко жълто кълбо, което хленчеше и бръщолевеше несвързано. Пред него острието на Меча на Шанара грееше ярко.
В миг тайната на Меча проблесна в съзнанието му и му припомни безнадеждността на положението му. Помъчи се да вдигне глава, но очите му стояха като заковани в пространството пред него. Внезапно усети цялото си тяло като залято с ледена река, в която започна да потъва. Изби го студена пот и ръцете му се разтрепериха. В съзнанието му отекваше един единствен вик: Бягай! Спасявай се, преди ужасното същество, в чието забранено кралство си дръзнал да нахлуеш, да открие присъствието ти и да те унищожи! Целта, заради която беше рискувал всичко, вече нямаше никакво значение. Единствената останала в съзнанието му мисъл беше влудяващата потребност да се спаси.