Изправи се олюлявайки се. Всяка фибра на тялото му крещеше да се изскубне от състоянието си и да се втурне към вратата, да хвърли Меча и да бяга. Но нещо вътре в него отказваше да пусне Меча. Помъчи се отчаяно да овладее страха си. Ръцете му стискаха здраво дръжката на Меча. Те така се бяха впили в метала, че накрая кокалчетата на пръстите му побеляха от болка. Мечът беше единственото, което му беше останало, единственото, което стоеше между него и пълната паника. Отчаяно се вкопчи в него. Разумът му се беше вчепкал в талисмана, въпреки че знаеше, че е безполезен.
ТЛЕННО СЪЩЕСТВО, АЗ СЪМ ТУК!
Думите проехтяха смразяващо в дълбоката тишина. Ший се мъчеше да обърне очи към вратата. В началото забеляза само някакви сенки. После сенките бавно се уплътниха и очертаха загърнатата фигура на Господаря на магиите. Той беше надвиснал заплашително до вратата — една непрогледна, тъмна, безформена мантия. В дълбините на качулката блуждаеха две зелени мъглявини, а огнените искри, които бяха очите му, проблясваха и се разширяваха.
ТЛЕННО СЪЩЕСТВО, АЗ СЪМ ТУК. ПОКЛОНИ МИ СЕ НИСКО!
Ший пребледня от страх. Нещо огромно и черно се вряза в съзнанието му и той залитна несигурно на ръба на пълната паника. Сякаш пред него се беше отворила бездънна бездна. Само едно леко побутване и… Насили се да съсредоточи вниманието си върху Меча и върху отчаяното си желание да остане жив. Съзнанието му беше обгърнато от пурпурна мъглявина. Тя донесе със себе си гласовете на безброй обречени същества, които викаха и молеха без капчица надежда за пощада. Пълзящи, гърчещи се същества провисваха по ръцете и краката му, блъскаха се в него, теглеха го надолу в бездната. Смелостта му се изпари. Толкова малък беше, толкова уязвим. Как можеше да се противопостави на такова чудовищно същество като Господаря на магиите?
В отдалечената част на килията Панамон Крийл видя как облечената в черна мантия фигура се приближи до Ший. Господарят на магиите като че ли беше нещо нематериално, една качулка без лице, една мантия, под която нямаше нищо. Но той очевидно беше нещо, с което Ший не можеше да се справи сам, със или без Меча. Панамон кимна предупредително на Келцът, пребори се с обзелата го паника и атакува, като размаха яростно ръката с шипа. Облечената в черно фигура се обърна към него. Сега тя не изглеждаше вече празна, а изпълнена със страховита сила. Вдигна ръката си и крадецът усети как нещо, подобно на желязо, го стисна за гърлото и го метна към стената. Опита се да се освободи, но беше здраво притиснат. Келцът също. Абсолютно безпомощни, двамата видяха как Господарят на магиите се върна при човека от Вейл.
Борбата беше почти приключила за Ший. Той продължаваше да държи Меча пред себе си, но и последните му съпротивителни сили го напускаха пред нападението на Господаря на мрака. Престанал беше да мисли разумно. Безсилен беше пред чувствата, които вътрешно го разкъсваха. От тъмнината на качулката се изтръгна ужасна, нетърпяща възражение, заповед:
ХВЪРЛИ МЕЧА, ПРОСТОСМЪРТЕН!
Отчаян, Ший се бореше срещу подтика да се подчини. Помещението се изпълни с мъгла и той се опитваше да диша. Някъде дълбоко в съзнанието си чу познат глас, който зовеше името му. Опита се да му отговори и викаше вътрешно за помощ. После гласът на Господаря на магиите отново разцепи въздуха.
ХВЪРЛИ МЕЧА!
Острието леко се отпусна. Ший усети как мозъкът му се сковава, а тъмнината все повече се доближава до него. Мечът не му вършеше никаква работа. Защо не го хвърли и не се остави да бъде унищожен? Той беше нищожество за това ужасно същество. Той беше само един хилав, слабохарактерен простосмъртен.
Мечът се отпусна още. Изведнъж Орл Фейн се разкрещя, загубил ума си от ужас, просна се върху пода на тъмната килия и се разрида. Панамон пребледня. Едрото тяло на Келцът изглеждаше като забито в стената. Върхът на Меча на Шанара увисна само на няколко инча от пода и бавно се олюля.
После гласът в съзнанието на Ший отново се появи и извика името му и незнайно откъде, думите стигнаха до него като тих, едва доловим шепот.
— Ший! Бъди смел! Довери се на Меча!
Аланон!
Гласът на друида разкъса страха и съмненията, които бяха оковали здраво човека от Вейл. Но той беше толкова далечен — толкова далечен…