Но малко след това всичко замря и застина абсолютно неподвижно. Тишината надвисна като покров и обгърна всичко. Внезапно от непрогледната тъмнина се разнесоха зловещи стонове и ридания, които накрая се превърнаха във вопли на неописуемо страдание. В град Тирзис всички забравиха за сражението. И хората на Северната земя, и хората на Южната земя загледаха ужасени как Носителите на черепи се извисиха към небето, а безформените им, подобни на призраци тела, се загърчиха в невъобразима агония. Те крещяха и завършващите им с изкривени нокти крайници се свиваха в конвулсии. Закръжиха над главите на мъжете, които бяха пребледнели от страх, но не можеха да се помръднат. После крилатите фигури започнаха да се разпадат, а черните им тела бавно се превръщаха в пепел, която се понесе на изток. След няколко секунди не остана нищо, освен една необятна черна празнота, която започна да се движи на огромни връхлитащи талази и се понесе на север, с повдигащи се леко краища, като понесено от вятър одеяло. Първо на юг, а после на изток и на запад, се показа синьото на небето и слънцето заля земите с ослепителна яркост. Изумени, простосмъртните мъже гледаха как неописуемата тъмнина се сви в черен облак далеч на север, увисна неподвижно над хоризонта, после се спусна към земята и потъна завинаги.
Времето течеше, а Ший се носеше безчувствено в една огромна, черна празнота.
— Не мисля, че успя.
Някъде отдалеч, много отдалеч, до съзнанието му достигна глас. Внезапно ръцете и лицето му усетиха студа на гладък камък по изгарящата му кожа.
— Чакай малко, клепачите му трепнаха. Май идва в съзнание!
Панамон Крийл. Ший отвори очи и видя, че лежи на пода в малката килия. В тъмнината проблясваше мъждиво светлината на факла. Той отново беше дошъл на себе си. Ръката му все още стискаше Меча на Шанара, но силата на талисмана го беше напуснала и вече я нямаше странната връзка, която ги беше сляла в едно. Надигна се непохватно на ръце и колене, но в този миг някакъв дълбок, зловещ тътен разклати пещерата и той залитна напред. Силни ръце го подхванаха и не му позволиха да падне.
— Спокойно, отпусни се за минута. — Грубият глас на Панамон прозвуча почти в ухото му. — Чакай да те видя, Я сега ме погледни — Той разтърси силно човека от Вейл и очите им се срещнаха. В твърдия поглед на крадеца едва забележимо се прокрадна страх, но после изчезна. Миг след това Панамон се засмя. — Нищо му няма, Келцът. А сега, хайде да се махаме оттук.
Вдигна Ший на крака и тръгна към отворената врата. Огромното тяло на Келцът ги последва. Ший направи няколко несигурни крачки и спря. Нещо го дърпаше назад.
— Добре съм — смънка той почти нечуто.
После изведнъж си спомни абсолютно всичко — силата на Меча, която премина през цялото му тяло и ги спои в едно, виденията и истината за него, ужасяващата борба с Господаря на магиите, смъртта на Орл Фейн… Извика и залитна.
Панамон Крийл инстинктивно протегна ръка и го задържа.
— Спокойно, спокойно. Всичко свърши, Ший. Ти успя — ти спечели. Господарят на магиите е унищожен. Но тази планина се разпада. Трябва да се измъкнем оттук преди всичко наоколо да се изсипе върху главите ни!
Боботенето под краката им постоянно се засилваше. От стените и тавана се откъсваха скални парчета и се разсипваха като ситен дъжд от прах и дребни камъчета. Силните трусове ставаха все по-мощни и върху древния камък започнаха да се появяват пукнатини.
— Ще се оправиш. — Облеченият в аленочервено крадец стана бързо на крака. — Обзалагам се, че ще те измъкна оттук.
Ще видиш.
Тримата мъже бързо излязоха в дългия тъмен коридор. Скалистият тунел се виеше и усукваше през сърцето на Острието на ножа, а грапавите му стени бяха покрити с неравни пукнатини и процепи. С всяко засилване на тътена се появяваха нови пролуки, а стените започнаха да пукат и да се разцепват. Планината се тресеше, сякаш земята щеше да се разтвори и да я погълне цялата, друсаше се от силата на оглушителните вибрации, които ехтяха от недрата на земята. Минаха край множество малки коридори и междинни помещения и продължаваха напред, без да могат да открият спасителен изход. Няколко пъти бяха обсипани с водопад от камъни и прахоляк, но всеки път успяваха да се измъкнат невредими. Огромни скални късове падаха с трясък пред тях и им препречваха пътя в тунела, но якият Келцът ги разчистваше и малката група продължаваше бързо напред. Ший започна да губи представа за всичко. Някаква странна слабост се беше настанила в тялото му, притискаше го безпощадно и изцеждаше малкото сили, които му бяха останали. Всеки път, когато си помислеше, че вече не може да продължи, Панамон заставаше до него и го подкрепяше, а от време на време силната му ръка го повдигаше леко и го превеждаше през срутените камъни и скални късове.