После, с внезапен порив на вятър и вихрушка от листа, черната фигура на Носителя на черепи се надигна безшумно от дълга редица ниски храсти далеч вляво от тях. Неясната му фигура се извиси и няколко дълги минути вися тягостно над земята, сякаш неспособна да се помръдне, а силуетът й се открояваше на слабата светлина на наближаващото утро.
Братята лежаха притиснати плътно до ръба на възвишението, безмълвни като храсталаците около тях и чакаха съществото да се задвижи. Как беше успяло да ги проследи — ако наистина беше успяло. Можеха само да предполагат. Нищо чудно да бяха стигнали чак дотук само благодарение на някакъв невероятен късмет. Но фактът си беше факт, младежите от Вейл бяха преследвани и смъртта им се беше превърнала в много реална възможност. Съществото повися още малко неподвижно на фона на небето, после бавно разпери огромните си криле и започна да се приближава към укритието им. Флик извика ужасено и отново се шмугна в ограждащия го храсталак. Лицето му беше бледо в слабата светлина, а ръката му стискаше тънката ръка на Ший. Преди да се доближи, съществото потъна в групичка дървета на няколко мили от тях и за момент го изгубиха от поглед. Братята се взираха отчаяно в сумрака, но не можеха да видят преследвача си.
— Сега — прошепна Ший с твърд, нетърпящ възражение глас в ухото на брат си — докато не може да ни вижда. Тръгвай направо към тази редица от храсти пред нас.
Не беше нужно да повтаря. Свършеше ли черното чудовище да претърсва горичката, която сега изучаваше внимателно, следващата му спирка щеше да бъде тяхното укритие. Ужасен младежът от Вейл побягна от скривалището си, като едновременно тичаше и пълзеше през влажната трева на утрото, а разрошената му глава подскачаше върху раменете. Очакваше всеки момент Носителят на черепи да се надигне от горичката и да го последва. Ший тичаше зад него, гъвкавото му тяло беше наведено ниско до земята, докато препускаше на зиг-заг през полянката, плътно по петите на брат си. Стигнаха до гъсталака безпрепятствено и тогава Ший се сети, че са забравили вързопите си на дъното на дола, който току-що бяха напуснали. Нямаше начин съществото да не ги забележи, а забележеше ли ги, край на преследването и на догадките по кой път са тръгнали. Ший усети свиване под лъжичката. Как можаха да са такива глупаци? Сграбчи Флик за рамото, напълно отчаян, но брат му, който също беше осъзнал грешката им, се строполи тежко на земята. Ший знаеше, че трябва да се върне за издайническите вързопи, въпреки опасността да бъде забелязан. Нямаше друг избор. Но когато се надигна нерешително, черната фигура на преследвача се появи и увисна неподвижно в развиделяващото се небе. Възможността беше отминала.
Отново бяха спасени от наближаващото утро. Докато Носителят на черепи висеше безмълвно над откритото пространство, златистият ръб на сутрешното слънце се измъкна от покоите са и изпрати първите вестители на идващия ден да погалят земята и небето с топлия си блясък. Слънчевите лъчи докоснаха черната фигура на съществото на нощта и когато то видя, че времето му е изтекло, внезапно се стрелна нагоре в небето и полетя над земята, очертавайки широки кръгове. С ужасяваща омраза изпищя смъртоносния си крясък, който за момент смрази всички нежни звуци на утрото. После сви на север и бързо се скри. Минута след изчезването му двамата благодарни, невярващи на очите си младежи от Вейл, седяха, втренчили мълчаливо поглед в далечното, чисто утринно небе.
ГЛАВА 5
Същия ден, късно следобед, младежите от Вейл стигнаха до планинския град Лий. Измазаните с хоросан каменни стени, които ограждаха града, бяха желано от уморените пътници убежище, въпреки че в ярките лъчи на следобедното слънце нагорещената им, сивкава грамада изглеждаше неприветлива. Огромните размери на стените се сториха отблъскващи на хората от Вейл, които предпочитаха свободата на по-лесно превземаемите горски околности на родния им дом. Но изтощението бързо прогони неприятното им усещане и те, без да се колебаят, преминаха през западната порта и влязоха в тесните улици на града. Беше час на оживление. Хората се тълпяха и блъскаха край магазинчетата и сергиите, подредени по главната улица, която водеше към дома на Мениън — внушително старо имение, оградено с дървета и жив плет, които опасваха грижливо поддържани поляни и благоуханни градини. На младежите от Вейл градът Лий приличаше на голяма метрополия, макар че всъщност беше относително малък в сравнение с големите градове далеч в Южната земя или дори с граничния град Тирзис. Лий беше изолиран от света и през портите му много рядко минаваха пътници. Той беше самостоятелен град, който съществуваше най-вече за да служи на собствените си жители. Монархията, която управляваше страната, беше най-старата в Южната земя. Тя беше единственият закон, който поданиците й познаваха — и вероятно единственият, от който се нуждаеха. Ший изобщо не беше убеден в това, въпреки че планинците общо взето бяха доволни от управлението и от начина на живот, който монархията им предлагаше. Докато хората от Вейл си проправяха път през тълпата. Ший се улови, че мисли за необикновеното си приятелство с Мениън Лий. Повечето хора биха го нарекли невероятно, защото на пръв поглед изглеждаше, че нямат почти нищо общо помежду си. Човек от долината Вейл и планинец, хора от — толкова различна среда. Достатъчен аргумент, с която можеше да се оспори всеки разумен опит за сравнение. Ший, осиновен от съдържател на страноприемница, прагматичен, възпитан в традициите на трудолюбието. Мениън, единствен син на кралството на Лий и наследник на трона, роден в живот, изпълнен с отговорности, които той подчертано пренебрегваше, обладан от дръзка самонадеяност, която се опитваше да прикрива без особен успех, надарен с невероятен инстинкт на ловец, благодарение на който печелеше, макар и неохотно, уважението дори на такъв безпощаден критик като Флик. Политическите им възгледи бяха също толкова различни, колкото и средата им. Ший беше убеден, че старите методи са се оказали неспособни да се справят с проблемите на расите.