Вторият и третият ден бяха невъобразимо по-тежки от първия. През цялото време валя — тих, студен, ситен дъждец, който напои първо дрехите им, после като че ли проникна в кожата и костите им и прониза нервните им центрове.
Единственото усещане, което изтощеното тяло можеше да изпитва, беше всепронизваща, отвратителна мокрота. Въздухът беше влажен и студен през деня, а вечерта стана почти смразяващ. На тримата пътници всичко наоколо им изглеждаше напълно съсипано от спусналия се студ. Малкото храсталаци и зеленина, които можеха да се видят, бяха усукани и умираха, безформени групи от дървета с повяхнали листа, които безмълвно чакаха да се разпаднат и да изчезнат напълно. Тук не живееха нито хора, нито животни. Дори и най-малкият гризач щеше да бъде погълнат и изяден от тази всепоглъщаща тишина, която проникваше навсякъде заедно с мразовитата влага на дългите, лишени от слънце я живот дни и нощи. Нищо не се движеше нито помръдваше, докато тримата вървяха на изток през безформената местност, където вече нямаше пътека.
Нищо не загатваше, че някой или нещо някога са минавали оттук преди, или че някога щяха да минат. Слънцето изобщо не се показа по време на прехода им. Нямаше и бегла следа от преките му лъчи, които макар и боязливо, да се бяха промъкнали надолу и да бяха намекнали, че там някъде, отвъд тази мъртва, забравена земя, има живот. Питаха се дали падналата ниско и непомръдваща се мъгла или черните облаци, или и двете заедно, скриваха напълно небето, но въпросът им оставаше без отговор. Единственият им свят беше тази мрачна, просмукана с омраза сива земя, през която вървяха.
На четвъртия ден започнаха да се отчайват. Нямаше нови признаци за крилатите преследвачи на Господаря на магиите и изглеждаше, че те се бяха отказали от диренето. Но това не им носеше утеха. Часовете се точеха бавно, тишината ставаше все по-дълбока, а земята все по-враждебна. Дори несломимият дух на Мен пън започна да се разколебана и съмнението започна да дълбае и да си пробива упорито път, да разклаща присъщата му увереност. Започна да се пита дали не са объркали посоката и дали не са се въртели в кръг. Знаеше, че местността никога няма да им отговори, че загубеха ли се веднъж в тази сурова земя, няма да могат да се спасят. Ший и Флик изпитваха още по-силен страх. Те не знаеха нищо за тези места и им липсваха ловните умения и инстинкти, каквито Мениън притежаваше. Осланяха се изцяло на него. Усещаха, че нещо не е наред, макар че планинецът умишлено мълчеше и не споделяше съмнения си, за да не ги тревожи. Часовете минаваха, но студът, влагата и противната безжизненост на местността си оставаха непроменени. Усетиха, че последната капка на взаимно доверие и увереност в собствените им сили започна да се изцежда бавно и агонизира що. Вече бяха към края на петия ден от пътуването, а суровата пустош продължаваше да се стеле пред тях без видими признаци, че отчаяно търсената местност отвъд Черните дъбове е наблизо. Ший изтощено спря безкрайното ходене, отпусна се тежко на земята и обърна питащ поглед към принца на Лий.
Мениън вдигна рамене и погледна разсеяно към замъглените околности. Кожата на красивото му лице беше опъната от студения въздух.
— Няма да ви лъжа — измънка той. — Не съм сигурен, че сме следвали вярната посока. Възможно е да сме се въртели в кръг.
Нищо чудно дори да сме се загубили без надежда за спасение.
Флик тръшна възмутено вързопа си на земята и погледна брат си с многозначителен поглед, който означаваше: „Казвах ли ти аз?“ Ший го погледна бегло и бързо се извърна към Мениън:
— Не мога да повярвам, че сме безвъзвратно загубени! Няма ли някакъв начин да се ориентираме къде сме?
— Слушам предложенията ви.
Мениън му се усмихна насила, протегна се, хвърли багажа си на земята и седна до замисления Флик.
— Какво има, Флик? Пак ли започваш?
Флик му хвърли гневен поглед. Но след като се взря в сивите му очи се замисли дали неприязънта, която изпитваше към мъжа, беше заслужена. В тях имаше искрена тревога, дори някаква тъга при мисълта, че ги беше провалил. С необичайна за него благосклонност, той протегна ръка и я постави успокоително върху рамото му. Кимна мълчаливо с глава. Неочаквано Ший скочи на крака, грабна торбата си и започна да рови в нея.
— Камъните могат да ни помогнат — извика той.
За секунди другите двама го гледаха озадачено. После изведнъж схванаха мисълта му и се надигнаха в очакване. Миг след това Ший извади малката торбичка със скъпоценното съдържание. И тримата се втренчиха в протритата кожа с мълчалива надежда, че камъните на елфите най-после ще докажат, колко са ценни, че някак си ще им помогнат да се спасят от пустошта на Клийт. Ший развърза връзките и внимателно пусна трите малки тъмносини камъчета в обърнатата си нагоре длан. Те седяха там и блещукаха слабо, докато тримата ги наблюдаваха и чакаха.