— Вдигни ги, Ший — подкани го Мениън след малко. — Може би се нуждаят от светлина.
Човекът от Вейл го послуша и се загледа нетърпеливо в сините камъчета. Почака известно време преди да свали ръката си. Аланон го беше предупредил да не ги използва освен в най-критични моменти. Може би камъните на елфите щяха да му се притекат на помощ само при много особени обстоятелства. Започна да се отчайва. Във всеки случай, той беше изправен пред неоспоримия факт, че няма никаква представа какво трябва да прави с тях. Погледна сломен приятелите си.
— Е, добре, де. Опитай нещо друго! — възкликна Мениън разпалено.
Ший взе камъните между ръцете си и ги разтърка енергично, после ги разклати и ги хвърли като зарове. Пак нищо не се случи. Бавно ги вдигна от влажната земя и внимателно ги избърса. Тъмносиният им цвят сякаш го привлече към тях и той се вгледа по-отблизо в ясната им, подобна на стъкло вътрешност, като че ли там можеше по някакъв начин да открие отговора.
— Може би трябва да им поговориш или нещо — гласът на Флик заглъхна с надежда.
Внезапно в съзнанието на Ший се мярна ясно образа на Аланон — мрачното му лице, приведено и потънало в дълбок размисъл. Осени го мисълта, че може би тайната на камъните на елфите би могла да бъде разгадана по друг начин. Протегна напред отворената си длан, където ги беше поставил, затвори очите си и съсредоточи мислите си върху тъмносинята им вътрешност, мъчейки се да проникне в нея и да стигне до силата, от която те тримата така отчаяно се нуждаеха. Безмълвно подкани камъните на елфите да му помогнат. Проточиха се дълги минути, стори му се, че бяха изминали часове. Отвори очите си и тримата приятели загледаха и зачакаха, а камъните все така лежаха върху дланта на Ший и синият им блясък мъждукаше в тъмнината и влагата на мъглата.
Изведнъж, най-неочаквано и буйно, те грейнаха с ослепително син блясък, който накара пътниците да отстъпят от ярката светлина, прикривайки очите си с ръце. Аурата беше толкова силна, че удивеният Ший насмалко не изпусна дребните скъпоценни камъни. Ярката светлина засия още по-силно и озари пустошта около тях така, както слънцето никога не би могло да я освети. Сиянието се засили и от тъмносиньо се превърна в светлосиньо, толкова ослепително, че обладаните от страхопочитание мъже бяха буквално хипнотизирани. То се увеличи, престана да трепти и най-неочаквано се устреми напред, подобно на огромен фар, който се задвижи вляво от тях, вряза се без усилие в потъналата в мъгла сивота и накрая се спря на неколкостотин или може би на хиляди ярдове в далечината, върху огромните чепати дънери на древните Черни дъбове. За секунди светлината се задържа. После изчезна. Сивата мъгла се върна със студената си влага и трите малки сини камъчета отново както преди само проблясваха леко.
Мениън бързо се съвзе. Удари силно Ший по гърба и се усмихна широко. Бързо метна вързопа на рамото си и беше готов да тръгне. Очите му вече опипваха невидимото в момента място, където бяха осветени Черните дъбове. След като се поколеба за миг, Ший прибра камъните на елфите в торбичката и хората от Вейл привързаха вързопите си на гърбовете. Не продухаха нито дума, докато се придвижваха бързо, следвайки посоката, която фарът км беше осветил. Всеки се взираше напрегнато в дългоочакваната гора. Нямаше ги вече студът на сивия здрач и тихият дъждец на отминалите пет дни. Нямаше го отчаянието, в което бяха изпаднали само минути преди това.
Имаше я само увереността, че е възможно да се измъкнат от тези ужасни низини. Не поставяха под въпрос, не се усъмняваха, че видението на камъните им се беше явила Черните дъбове бяха най-опасната гора в Южната страна, но в този момент, в сравнение със земята на Клийт, тя им се струваше като убежище на надеждата.
Времето сякаш беше спряло, докато си пробиваха път напред. Може би след часове, или само след няколко минути сивеещата мъгла неохотно разбули очертанията на покрити с мъх стволове. Те се издигаха сковано и короните им се губеха в мъглата. И тримата спряха. Уморените им очи се загледаха щастливо в безрадостните чудовища, които стояха пред тях с огромните са стъбла, еднообразни и безчет — една непроницаема стена от прогизнала, грапава кора, стъпила върху прорязани от широки дълбоки белези основи, които бяха стояли там от незапомнени времена и вероятно щяха да см стоят така до унищожението на самата земя. Гледката беше страховита, дори и а слабата светлина на мъглявите низини. Тримата, които я наблюдаваха, усетиха неопровержимото присъствие на една жизнена сила в тези гори, толкова неимоверно стара, че тя просто внушаваше дълбока, макар и неохота, почит към възрастта и. Сякаш бяха прекрачили в друг век, в друг свят и всичко пред тях, потънало в тази невероятна тишина, имаше магическото въздействие на изпълнена с премеждия приказка, която човек слушаше в захлас.