Замълча и се опита да прецени колко е часът.
— Няма да прекарам нощта тук — заяви Флик решително, предугаждайки въпроса на другия. — Предпочитам да вървя през цялата нощ и следващата сутрин, а защо не и целия Ден след това!
Бързо решиха да продължат по края на Блатото на мъглите, докато стигнат открито пространство на изток, където да спрат да нощуват. Ший не беше се освободил от страха, че може да бъде заловен на открито от Носителите на черепи, но в момента ужасът от блатото надделя и основната му мисъл беше как да се отдалечи от мястото колкото се може повече. Тримата стегнаха въжето около себе си и в колона по един тръгнаха по сушата край блатото, без да откъсват очи от неясната пътека пред тях. Мениън ги водеше предпазливо, като избягваше лабиринта от вероломни корени и бурени, които растяха в изобилие по брега. Разкривените им, оплетени силуети, изглеждаха като живи в зловещия полумрак на пълзящата сива мъгла. Някъде почвата се превръщаше в мека кал, опасна като тинята на тресавището и трябваше да се заобикаля. На други места огромни дървета препречваха пътя. Големите им стволове бяха силно приведени към покритата с мъгла повърхност на водата и клоните им бяха клюмнали тъжно, застинали неподвижно, сякаш чакаха смъртта, която се спотайваше само на няколко крачки под тях. Ако Клийтската долина беше земя в прегръдката на смъртта, то това блато беше самата смърт. Смърт, която чакаше — една смърт, която беше вечна и нямаше възраст, една смърт, която не правеше никакъв знак и изобщо не предупреждаваше, че се готви за скок, смърт, притаена в земята, която самата тя така безпощадно бе унищожила. И тук, както в низините, влагата беше мразовита, но към нея се добавяше и необяснимото чувство, че напластената неподвижна тиня на блатните води прониква в мъглата и се вкопчва жадно в грохналите пътници. Мъглата около тях пълзеше бавно, нямаше и помен от вятър, нямаше и полъх от ветрец, който да прошумоли във високата блатна трева или в умиращите дървета. Всичко беше неподвижно, мълчание на вечна смърт която много добре знаеше кой е господарят.
Вървели бяха може би около час, когато Ший усети, че нещо не е в ред. Напълно безпричинно. Усещането се прокрадна на пръсти, полека лека. Накрая всичките му сетива се изостриха и се мъчеха да открият причината за безпокойството. Вървеше мълчаливо между другите двама. Вслушваше се напрегнато. Взираше се първо в големите дъбове, после към блатото. Накрая заключи със смразяваща сигурност, че не са сами, че там някъде отпред има някой друг. Мъглата им пречеше да го видят, но той ги виждаше. За секунди младежът от Вейл беше така ужасен от тази мисъл, че не успя нито да проговори, нито да махне с ръка. Единственото, което беше в състояние да прави, беше да върви напред със скован мозък и да чака това, което не може да изрече, да се случи. Но после положи неимоверни усилия, успокои обърканите си мисли и неочаквано даде знак на другите да спрат.
Мениън се огледа озадачено и тъкмо щеше да проговори, когато Ший вдигна предупредително пръст към устните си и посочи към блатото. Флик вече беше вперил поглед натам. Шестото му чувство го беше предупредило за страховете на брат му. Дълго стояха неподвижно на ръба на тресавището, превърнали се в слух, с очи, впити в непрогледната мъгла, която се движеше бавно над повърхността на мъртвата вода. Тишината беше угнетяваща.
— Мисля, че грешиш — прошепна най-накрая Мениън и се поотпусна. — Понякога, когато човек е ужасно уморен, много лесно му се привиждат разни неща. Ший поклати отрицателно глава и погледна Флик.
— Не знам — призна другият. — Стори ми се, че усетих нещо…
— Някакъв дух на мъглите? — присмя се Мениън.
— Може би си прав — намеси се бързо Ший. — Наистина съм много уморен и нищо чудно да съм си въобразил. Хайде да продължаваме и да се махаме оттук.
Те бързо подновиха изтощителния си път, и за известно време бяха нащрек за всеки необичаен звук. Но нищо не се случи и мислите им се отплеснаха за други неща. Ший току-що се бе уверил, че поради липса на сън е станал жертва на прекалено болно въображение, когато Флик изкрещя.
Ший усети, че въжето, с което бяха вързани, се дръпна силно и го повлече към мъртвешкото блато. Загуби равновесие и падна, без да може да различи нещо в мъглата. За по-малко от секунда му се стори, че зърна тялото на брат си да виси във въздуха, на няколко крачки от него, с все още вързано въже около кръста. В следващата секунда Ший усети как ледените води на блатото сграбчиха краката му.