Аланон за първи път се усмихна сърдечно, но вътрешно им съчувстваше. Спокойното съществувание, което бяха водили толкова много години, беше свършила И вината, донякъде, е негова.
— Какво ви води насам? — попита най-после Ший. Високият човек го погледна остро и от устата му се разнесе дълбоко, гърлено хихикане, което ги изненада.
— Ти, Ший — промърмори той. — Дойдох тук, защото търся теб.
ГЛАВА 2
Следващата сутрин Ший се събуди рано. Надигна се от топлината на леглото и набързо се облече във влажния и студен въздух на утрото. Откри, че се е събудил много рано. Всички в цялата страноприемница, и гостите, и близките му, още спяха. Дългата постройка беше смълчана, когато се измъкна тихо от малката стая и отиде в големия салон. Запали набързо огън в голямото каменно огнище. Пръстите му бяха вкочанени от студ. В долината винаги беше ужасно студено рано сутрин, дори и в най-топлите сезони на годината, докато слънцето не се спуснеше от върховете на хълмовете. Шейдската долина се намираше в закътано място, заслонено не само от очите на хората, но и от странните прищевки на времето на Северната земя. Но докато разбеснелите се зимни и пролетни бури минаваха над долината на Вейл и отминаваха, то през цялата година лютият студ на ранното утро всеки божи ден се загнездваше между високите хълмове и не си отиваше, докато топлината на обедното слънце не пропълзеше достатъчно ниско, за да го прогони.
Огънят пращеше и протягаше езици към дървата, а Ший, отпуснат в един от столовете с прави облегалки, размишляваше върху събитията от предишната вечер. Облегна се назад, обгърна с ръце раменете си, за да се стопли, сгуши глава и се загледа в огъня. Откъде можеше да го познава Аланон? Рядко беше излизал от Вейл и сигурно щеше да си го спомня, ако го беше срещнал поне веднъж при някое от редките си пътувания. Аланон не пожела да каже нещо повече по въпроса, само съобщи факта. Довърши мълчаливо вечерята си и накрая заяви, че ще продължат разговора на сутринта. Отново се беше превърнал в неприветливата фигура, както му се стори в началото, когато влезе в страноприемницата. След като приключи с вечерята се извини и помоли да го заведат в стаята му, за да се наспи. Нито Ший, нито Флик успяха да изкопчат от него нещо повече за пътуването му до Шейдската долина и за интереса му към Ший. По-късно двамата братя си поговориха насаме и Флик му разказа за срещата си с Аланон и за изживяването си при появата на ужасяващата сянка.
Мислите на Ший се върнаха към първоначалния въпрос — откъде можеше Аланон да го познава. Спомените му от детството бяха смътни. Не знаеше къде е роден, въпреки че малко след като семейство Омсфорд го осинови му казаха, че родното му място е малка общност в Западната земя. Баща му умря, когато Ший беше прекалено малък, за да остави трайни следи в съзнанието му. Майка му се беше грижила известно време за него, така че той си спомняше туй-онуй от прекараните с нея години — игрите с децата елфи сред огромни дървета и потънало в зеленина дълбоко уединение. Когато беше петгодишен тя неочаквано се разболя и реши да се върне при народа си в селцето на Шейдската долина. Тогава трябва да е знаела, че умира, но първата й грижа беше синът й. Пътуването на юг я беше погубило и тя умря малко след като бяха пристигнали в долината.
Роднините, които майка му напуснала при омъжването си, бяха починали. Всички, с изключение на семейство Омсфорд. Те бяха само далечни братовчеди. Курсад Омсфорд беше загубил съпругата си по-малко от година преди това и се грижеше за сина си Флик и за страноприемницата. Ший се превърна в част от семейството и двете момчета израснаха като братя. И двамата носеха фамилното име Омсфорд. Никога не му бяха казвали истинското презиме, пък и той не си беше правил труда да пита. Омсфордови бяха единственото семейство, което имаше значение за него. Те го приеха като свой. Имаше моменти, когато мисълта, че е само наполовина тяхна кръв, го тормозеше. Но всеки път Флик упорито му беше втълпявал, че това безспорно е предимство, защото благодарение на този факт той притежава инстинктите и качествата на две раси, върху които може да гради характера си.
И все пак, не можеше да си спомни да е срещал някъде Аланон. Сякаш това изобщо не се беше случвало в действителност. Може пък и наистина никога да не се бе случвало. Размърда се на стола и втренчи празен поглед в огъня. Имаше нещо около тайнствения пътник, което го бе изплашило. Нищо чудно това да бе плод на въображението му, но той не можеше да се отърси от чувството, че по някакъв начин мъжът може да чете мислите му, да гледа през него, когато си поиска. Изглеждаше абсурдно, но тази мисъл му се въртеше в главата след срещата в салона на страноприемницата. Флик също спомена, че изпитва подобни подозрения. Дори нещо повече. Шепнал беше в мрака на спалнята им, страхувайки се да не би някой да ги подслушва. Сподели с него страховете си, че Аланон е опасен.