— Нещо подобно.
Тавареш завъртя щурвала и „Сан Педро“ се наклони леко встрани, докато завиваха покрай скалист нос. Португалецът посочи с ръка и каза:
— Ей там! Пунта ду Марку. Краят на света!
Намираха се край най-северната част на острова.
Калдерата на стария вулкан се издигаше като нащърбена зелена стена, леко терасирана на тесни, надвиснали едно над друго стъпала, които се спускаха към разпененото море. Върховете на вулкана бяха забулени в сивкав воал от мъгливи облаци.
В морето, в подножието на вулканичния конус, се издигаха три черни скали, всяка по-ниска от предходната, с остри тънки върхове, които приличаха на гигантски люспи обсидиан. Трите причудливи скални образувания като че ли не бяха свързани помежду си. Зад тях се издигаха острите скали на калдерата, наподобяващи вкаменени хищни пипала, протегнати към морето. Самата основа на скалите се губеше в пенливите гребени и тъмните сенки на океанските вълни, които се разбиваха в подножието им. За миг обаче на Холидей му се стори, че вижда тъмно петно, което можеше да е и тесният вход на някоя пещера.
— Статуята е стояла ей там, на върха на черния стълб! — извика Тавареш и посочи нагоре.
Холидей проследи ръката му.
В подножието на трите скали се разбиваха могъщи вълни, които образуваха огромни завеси от пяна и отекваха като гръмотевици. Тавареш беше прав, това място наистина приличаше на края на света. Отвъд него нямаше нищо, освен морска пустош. Капитанът забави ход, двигателите започнаха да вият и накрая спряха и „Сан Педро“ заподскача нещастно върху бушуващите под кила му вълни. Яхтата се насочи към големите черни скали, които се намираха на стотина метра от тях. Пеги започна да позеленява.
— Стори ми се, че видях вход на пещера! — извика Холидей, опитвайки се да надвика грохота на вълните.
— Възможно е! — Тавареш сви рамене. — Никой не е хвърлял котва тук! Няма плаж, само скали! — Той поклати глава. — Опасно място! Тук живее богът звяр Адамастор!
Холидей не бе чувал това име от години. Когато беше малък, вуйчо Хенри му разказваше по памет една история, която го плашеше до смърт. Като че ли още чуваше мекия плътен глас на вуйчо си, който звучеше в мрака на спалнята:
Това бе описание, което би вдъхновило дори Едгар Алън По. Години по-късно Холидей научи, че приказката, разказвана от вуйчо Хенри, е заимствана от епичната португалска поема „Лузиади“ на Луиш ди Камоинш, която съдържаше и следното предупреждение:
Холидей се взираше в черните скали и в разпенените вълни и се опитваше да извика във въображението си образа на един тамплиерски кораб, понесъл в трюмовете си безценен товар. Дали корабът бе успял да хвърли котва тук? Дори да бе успял, нищо чудно през следващите осемстотин години нито един друг кораб да не го бе последвал. Тайната на меча бе на сигурно място сред тези голи, брулени от ветровете каменни чудовища и разпенено море.
— Bastante — каза Тавареш. „Достатъчно“. Включи мощните дизелови двигатели, бутна дроселите напред, завъртя щурвала и отдалечи яхтата от скалите. След броени минути заобиколиха острова и се озоваха от подветрената му страна. Морето се успокои почти мигновено, а вятърът стихна. Яхтата плаваше покрай противоположния бряг на острова, където скалите не бяха така стръмни, а склоновете на вулкана бяха покрити с детелини.
Колкото по на юг отиваха, толкова по-плавни и полегати ставаха склоновете, докато Холидей успя най-сетне да зърне кафявите крави, за които му разказваше Тавареш, подвили крака сред миниатюрните пасища, вперили празните си погледи в неспокойното море. Половин час по-късно заобиколиха южния нос на острова и пред погледите им отново изникна малкото селце. На хоризонта се събираха нови облаци и капитан Тавареш насочи яхтата към кея.
— Снощи се обадих по радиото — каза широкоплещестият капитан. — Братовчед ми Себастиян ще ви даде мотора си под наем. Само двайсет евро плюс бензина. Ще ви чака на кея. Ще ви упъти как да откриете този свещеник… Родригеш.