— И аз не му се бях обаждал напоследък. Последния път, когато разговаряхме, току-що се бе върнал от някакво проучване в Оксфорд. Струва ми се, че го бе използвал като повод да погостува на старите си приятели отпреди войната. Но това беше преди повече от година. Нямам представа с какво се е занимавал след това. Непрекъснато работеше върху някой проект…
Влязоха в библиотеката. Помещението бе великолепно: покрай стените бяха наредени библиотеки от череша със сводеста горна част, а между тях бяха окачени разкошни маслени картини на отдавна забравени художници, изобразяващи средновековни бойни сцени. От тавана, покрит с декоративни панели от тъмен дъб, висеше полилей от ковано желязо, а подът бе застлан с огромен персийски килим, изобразяващ дървото на живота в различни нюанси на розово и тъмносиньо.
В библиотеката имаше още семпло бюро, разположено по диагонал в единия ъгъл, няколко удобни стари фотьойла с ветрилообразни облегалки, тапицирани с протрито кадифе, някога червено, но избеляло до бледорозово, малко канапе и любимия стол на Хенри, огромно чудовище, покрито със зелена кожа, пренесено сякаш от някой английски мъжки клуб от XIX в. До него бе разположен лампион, чийто абажур бе украсен с ресни, а от дясната му страна имаше масичка, достатъчно голяма, за да побере една книга, чашка шери, която Хенри да пийне преди лягане, и може би дори гарафа от любимото му малцово уиски.
Фотьойлът бе разположен досами семплата функционална камина. Над нея бе окачено мецотинто8, подписано от апокалиптичния британски художник Джон Мартин и изобразяващо разрушаването на Вавилон до последната отчаяна, ужасна и непоносима подробност. Гравюрата показваше асирийски жрец, изпепелен от божествени светкавици, изпратени от разбушувалото се, изпълнено с гняв небе над древния храм. Върху рамката имаше месингова плочка с цитат на латински. Холидей изрече думите по памет, тъй като вуйчо Хенри обичаше да ги повтаря често:
— Какво означава това? — попита Пеги.
— Лесно ти е на теб — подкачи го Пеги.
— Думите са от стихотворение, наречено „И ненадейно пада вечерта“ от Салваторе Куазимодо.
— Квазимодо? Гърбушкото от Нотр Дам?
— Не. Куазимодо. Италиански поет. Лауреат на Нобелова награда за литература, ако не ме лъже паметта. Вуйчо се запознал с него в Рим след войната.
— Тъжна работа — каза Пеги, без да откъсва поглед от гравюрата над камината.
— Вуйчо Хенри не смяташе така — сви рамене Холидей. — За него тя служеше като предупреждение: времето, отредено ни на земята, е кратко и не бива да го пилеем. Смъртта ще прибере всички ни. Всеки ден е дар божи.
— Да, накрая тя прибра и дядо — въздъхна Пеги и се отпусна тежко върху голямото зелено кресло.
Холидей отиде до бюрото и седна на старомодния люлеещ се стол. Бюрото представляваше масивен дъбов правоъгълник с груба дърворезба, изобразяваща бръшлянови клонки, птички и дребни горски животни. На плота се мъдреха голям настолен бележник и месингова лампа със зелен абажур (от онези, които наричаха банкерски), която да го осветява.
Дървото бе тъмно, проядено от червеи и протрито от времето, а краищата на крачетата на бюрото бяха нащърбени. Холидей винаги бе смятал, че бюрото е сковано от останките от корабокрушение, макар никога да не бе питал вуйчо Хенри и сега да съжаляваше за това. Бюрото изглеждаше испанско, най-вероятно бе изработено през XV в. Холидей нямаше представа как се е озовало в този дом, разположен край брега на езерото Ери, но както в повечето случаи, и зад него се криеше някоя история, свързана с вуйчо Хенри.
Бюрото имаше две редици чекмеджета — три отляво, три отдясно — и още едно между тях. Холидей огледа бавно и методично всяко. Чекмеджетата отляво бяха пълни с лични папки, свързани със сметките, банковите извлечения, разписки за платени данъци, бележки, сметки за ток и вода. Тези отдясно също бяха пълни с папки, но свързани предимно с годините му в университета и професионалната му кореспонденция.
Холидей откри една картонена папка с плисирано гръбче, която съдържаше неразбираеми бележки, нахвърляни върху листчета хартия, написани на поне три езика, които Холидей успя да идентифицира; единият бе иврит. Намери и няколко карти, включително на Ла Рошел, френския град, разположен на брега на Бискайския залив.
8
Мецотинто — название на гравьорски процес (и съответно на вид гравюра), изобретен от немския художник Лудвиг фон Зиген в средата на XVII в. Отличава се с високо качество и наситеност на изображението. — Б.пр.