Картата беше малка, хартията — пожълтяла и чуплива. Изглеждаше така, сякаш е била откъсната от някой стар пътеводител на „Мишлен“. Върху нея бяха нанесени няколко бележки с избледнял молив: „Хугенот? Ирландия? Коя скала?“. Холидей прибра картата в папката.
Прегледа съдържанието и на централното чекмедже. В него нямаше нищо освен канцеларски материали и един стар кинжал с притъпено острие и абаносова дръжка. Видът му подсказваше, че вуйчо Хенри го е използвал като нож за отваряне на писма. Холидей никога не бе виждал кинжала, но мигом позна какъв е. Искаше все пак да е сигурен и го обърна, за да провери надписа, гравиран върху потъмнялото острие: Meine Ebre Heisst Treue — Моята чест е моята вярност. Беше есесовски кинжал.
— За какво ли му е било това нещо? — зачуди се Холидей на глас.
— Кое? — попита Пеги и Холидей й обясни.
— Предполагам, че е сувенир — каза после и й подаде кинжала, за да го разгледа.
— Че той бил ли е изобщо в Германия през войната? — попита Пеги и смръщи вежди. — Мислех, че е служил в разузнаването като Ян Флеминг и останалите, които са пушили лули и са измисляли начини да вбесят Гестапо. Никога не съм смятала, че е участвал в нещо… имам предвид нещо опасно.
— И аз — призна Холидей.
— Може би не е истински, а най-обикновено копие — предположи Пеги.
— Не мисля — отвърна Холидей, взе кинжала и го огледа. Кинжалът притежаваше студената тежест на оръжие, използвано в мрачни времена за още по-мрачни цели. Бе наситен с история, а изящното му острие бе закалено с пролята кръв. Или пък Холидей прекаляваше с въображението и приписваше на кинжала несъществуваща биография. Но въпреки това пламтящите на светлината руни и свастика имаха доста неприятно излъчване. Той прибра кинжала в чекмеджето и го затвори.
— Може Броудбент да е имал предвид него — каза Пеги, стана от фотьойла и отиде до рафтовете с книги, изпълнили срещуположната стена на библиотеката.
— Можеш да наречеш един кинжал с много имена — отвърна Холидей, — но не можеш да го объркаш с меч.
— Чудя се защо ли баща му придава толкова голямо значение на един меч? — каза Пеги. После внезапно се усмихна. — Виж това! — възкликна развълнувано. — Всичките стари детски книги, които ми четеше дядо Хенри! — Зачете заглавията им: — Пълните „Хроники на Нарния“, „Пет деца и То“ от Едит Несбит, „Лястовички и амазонки“ от Артър Ренсъм, „Великолепната петорка“ от Инид Блайтън… всичките са тук!
Холидей се присъедини към нея, погледът му пробяга по лавиците и накрая откри онова, което търсеше — тежък том с твърди корици и обложка в бледозелено и кремаво, първото издание на прочутия епос на Терънс Уайт за крал Артур.
Когато Холидей бе още дете, вуйчо Хенри му бе прочел всичките томове от историята, а впоследствие самият Док ги бе чел и препрочитал много пъти. Ако имаше книга, която да грабне вниманието на едно момче в някой дъждовен ден в затънтено провинциално градче, това бе тъкмо тази. Споменът накара Холидей да се усмихне. Това беше книга, която дори Хари Потър би прочел и оценил. Отвори я на титулната страница и оттам изпадна сгънато на две листче. Холидей върна книгата на мястото й и се наведе, за да го вдигне от килима. Невъзможно бе да сбърка калиграфския почерк на вуйчо Хенри. Черното мастило бе избледняло до сиво.
— Hie iacet Arthurus rex quondam rexque futuris… Тук лежи Артур, който беше крал и крал ще бъде. В приказни години потърси, съкровището долу скрито намери, ти потърси го там, където знание намирам.
— Какво е това? — попита Пеги.
— За първото изречение се предполага, че е надписът на латински на гроба на крал Артур в Авалон. Това е последното изречение в книгата на Терънс Уайт.
— Ами останалото?
— Някаква загадка.
— За кого е предназначена?
— За мен, предполагам — отвърна Холидей. — Това беше любимата ми книга. Вуйчо Хенри е знаел, че ще дойда и ще я прелистя. — Замълча, после добави тихо: — След смъртта му.
— Имаш ли някаква представа какво означава?
Холидей повтори шепнешком загадката, отстъпи крачка назад и огледа цялата колекция от детски книги.
— Приказните години са всички тези книги. Моето детство и твоето също.
— А съкровището долу? — продължи Пеги.
— Долу няма нищо — отвърна Холидей. — Освен други книги.
— Долу в мазето, долу под дюшемето?